Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Нямам избор, казваше си тя, докато крачеше през сивите преспи от пепел. Нямам избор. За да живее баща ми, една част от мен ще трябва да умре.

Извървя близо километър и половина, за да стигне до чифлика, в който живееше Алберто Спенца. Сградите бяха стари, а самият имот — достатъчно отдалечен от всяко населено място. Прекрасно местенце, където от камората да складират контрабандните си стоки. Ливия знаеше, че Алберто никога не би позволил да бъде евакуиран, защото това би означавало да изостави придобития си по доста съмнителен начин лукс. Както и очакваше, тя видя бугатито му паркирано под един навес, въпреки че дори и там пораженията от изригването не му се бяха разминали. Камъните бяха пробили покрива и по ламарината имаше драскотини и вдлъбнатини, а капакът на двигателя бе покрит с пепел.

Алберто тъкмо почистваше колата си с парцал. Когато я видя да се приближава, той се изправи, но не каза нищо.

Ливия спря пред него.

— Трябва ми пеницилин. Спешно е.

— Защо?

— Това си е моя работа.

— Всъщност е моя, щом става въпрос за моя пеницилин.

— Баща ми има нужда от него.

Месестите му устни оформиха едно мъничко „о“.

— Нали знаеш, че това е много скъпо лекарство?

— Знам.

— Освен това ще ти трябва достатъчно количество за няколко седмици, ако той е много болен. Как точно ще ми платиш?

— Имаме спестени пари. Ще ти ги донеса всичките.

— Каквото и да сте спестили, не мисля, че ще бъде достатъчно. — Той си играеше с нея, искаше да се наслади максимално на момента. — Въпреки това обаче мисля, че можем да уредим нещо.

— Какво точно имаш предвид?

— Всичко зависи от това колко отчаяно искаш пеницилина.

— Алберто… — Тя мразеше да се моли, но просто нямаше избор. — Просто ми дай лекарството и ще ти се отплатя някак.

— Не искам парите ти, Ливия.

— Какво искаш тогава?

Той мълчаливо я огледа от глава до пети.

Тя знаеше от самото начало каква точно ще бъде цената и беше дошла тук, съзнавайки прекрасно, че няма друг избор, освен да я плати:

— Добре — кимна. — Ще направя каквото искаш.

— Ела вътре. — Алберто й подаде ръка.

Тя се поколеба за секунда, но я прие и двамата тръгнаха заедно към къщата.

В кухнята той я отведе до килера и отвори широко вратата му пред нея. Беше пълен с най-разнообразни деликатеси: гъши дроб, месо от омари, буркани с касуле 47и бутилки с арманяк.

— Едно от предимствата на това да водиш война на страната на французите — обясни той. — Тези кретени все още смятат, че един офицер трябва да се храни съобразно своя чин. Да не забравяме и за руснаците — той посочи към няколко консерви. На етикетите им, под надписи със странни букви, които изглеждаха обърнати наопаки, имаше картинка на риба. — Хайвер.

— Не знам какво да правя с тези неща — каза безпомощно Ливия. — Никога досега не съм готвила с подобни продукти. Тя усети, че я обзема паника, когато си спомни за Нино и състоянието му, което се влошаваше прогресивно. Искаше просто да направят това, за което беше дошла, и да се върне с пеницилина, но знаеше, че ако демонстрира по някакъв начин нетърпението си, Алберто ще направи всичко възможно, за да протака допълнително нещата.

— Използвай хайвера като сос за макарони. Гъшият дроб пък може да бъде изпечен също като пържола.

Ливия взе тиган, в който да кипне вода за пастата, след което отвори консервите. Когато опита гъшия дроб, вкусът му бе толкова богат и многопластов, че почти я задави. Хайверът от своя страна беше мазен, сладък и много солен. Тя добави малко масло и индийско орехче, но като цяло се опита да не се заиграва прекалено много с подправките.

През цялото време докато готвеше, усещаше погледа на Алберто върху себе си. За да отклони вниманието си, опита да се съсредоточи изцяло върху познатите кухненски ритуали: разбъркване, овкусяване, затопляне. Всичко беше по-добро от мисълта за това, което й предстоеше да направи.

— Готово е — каза тя най-накрая.

— Сервирай за двама. Днес ще ядеш заедно с мен.

Тя сложи две чинии на масата. Сипа в неговата огромна планина от паста, а в своята едва няколко лъжици.

— Толкова малко? — учуди се той.

— Не съм гладна.

— Е, надявам се, че някое от следващите блюда ще ти допадне повече — изгледа я похотливо той.

Отвори бутилка френско вино, наля две чаши и бутна едната към нея. После втъкна кърпа под яката си и започне да се тъпче с паста, сумтейки одобрително.

— За готвачката — обяви той, вдигайки чаша за тост. Отпи още преди да е преглътнал храната в устата си.