Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Продължи да унищожава впечатляващата си порция, прокарвайки пастата с чести и големи глътки вино.

— Давай и гъшия дроб — изгрухтя с пълна уста. — Ще ям и двете едновременно.

Тя свали дроба от печката. Алберто си отряза голямо парче месо, последвано от още паста и шумно сърбане от чашата с вино. Нави паста около вилицата си и посочи към Ливия с нея.

— Сега искам теб.

— Мен? Сега?

— А защо не? Днес мисля да получа предястието, основното и десерта наведнъж. — Той махна с ръка към масата. — Убеден съм, че знаеш какво да правиш.

Сякаш наблюдаваше някого другиго отстрани, Ливия се видя как става от стола и издърпва роклята през главата си. Когато остана съвсем гола, се качи върху масата. След това се застави да не мисли за нищо.

Когато всичко свърши, тя отиде до мивката и изжабурка уста със скъпото му френско вино.

Алберто се надигна бавно и отиде до килера. Взе оттам малко пакетче и го подхвърли на Ливия:

— Ето го и тъй желания ти пеницилин.

— Но това е само една ампула — възнегодува тя. — Сам каза, че ще ми трябват дози за няколко седмици.

Видя триумфалния блясък в очите му — триумфа на човек, който знае, че е извлякъл максимума от една сделка.

— В такъв случай ще трябва да дойдеш и утре.

— И тогава ще ми дадеш останалото?

— Не. Утре ще ти дам още една ампула. А вдругиден — още една.

— Свиня такава! — изкрещя разгневено тя.

Без да обръща внимание на обидата, Алберто се протегна и прокара дебелите си пръсти през косата й.

— Трябва да се чувстваш поласкана, Ливия. Ти си единственото ястие, което един мъж може да яде непрекъснато, без никога да му се насити.

Почти беше стигнала до дома си, когато гаденето й стана нетърпимо. Преви се на две и повърна край пътя. Останките от скъпата храна на Алберто се смесиха с вулканичната сгурия и пепелта.

Въпреки треската и бълнуването Нино усети убождането в ръката си и докосването от косите на привелата се над него Ливия.

— Шшш — прошепна тя. — Просто още едно ужилване от пчела. Ужилване от пчела. Ще се почувстваш по-добре.

Летището беше откъснато от външния свят по време на изригването, като дори от радиото не се чуваше нищо, освен непрестанно пращене и отгласи от неразбираеми думи. Едва когато бурята от лапилите поутихна, връзката бе възстановена. Неясни гласове от Неапол уверяваха, че булдозерите са започнали работа по почистването на пътищата, но ставаше ясно, че ще мине доста дълго време, преди нещата да се върнат в нормалното си русло. Камъните бяха покрили регион с размери от трийсет квадратни километра. Много покриви се бяха сринали под тежестта им. Лозята бяха изгорели, посевите — унищожени, множество домашни животни — мъртви. Хората говореха за цели села, останали под лавата, а покривите на къщите им стърчали над замръзналата черна маса. Освен села и градове същата тази лава бе разрушила и голяма част от пътната инфраструктура и железопътните линии.

Джеймс с неудобство установи, че се е превърнал в нещо като герой. Дори да се изключеше фактът, че именно той бе подготвил плана за евакуацията, историята за епичното му пътешествие от Сан Себастиано до Терциньо очевидно се бе превърнала в местна легенда.

— Знаеш ги какви са жабарите — обясни майор Хийткоут по радиото. — Суеверни идиоти, които виждат чудеса на всеки ъгъл. Сега разказват, че за да стигнеш до Терциньо, ти се е наложило да преплуваш реката от лава. Фактът, че това е абсолютно невъзможно, само прави историята по-добра за тях. Така или иначе и ти, и аз знаем, че просто си вършил работата си, но навремето немците се постараха всички да научат какъв огромен грях сме извършили, бомбардирайки някакъв манастир в Касино, така че спасяването на толкова много цивилни край Везувий може да бъде само от полза за подобряването на отношенията ни с италианците. Планираме да организираме малка церемония с фотограф, който да заснеме как генералът те поздравява и ти стиска ръката. Можеш дори да се сдобиеш с медал по случая.

— Сър, наистина не мисля, че е необходимо…

— Знам, Гулд. Всички мразим излишната показност и новинарските глупости, но от Бюрото настояват.

Всъщност това, че някой оценяваше усилията му, не бе неприятно за Джеймс, но единственото, за което можеше да мисли в момента, беше Ливия. Чудеше се дали е добре и къде се намира. Предполагаше, че жителите на Фишино са били евакуирани, както и всички от околните села, но после до него достигна историята за някаква група от хора, които отказали да тръгнат с останалите.