Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Ами браво на теб — промърмори тя. — Трябва да си доволен от себе си.

Струваше му се необичайно унила, дори като се вземеше предвид фактът, че домът й бе разрушен.

— Всичко наред ли беше тук? — попита я тревожно.

— Както ти казах, баща ми беше единственият, който получи лоши изгаряния. Известно време имаше треска и се страхувахме за живота му, но слава на Бога, вече се оправя.

— Извадили сте късмет.

— Да, предполагам.

Ливия избягваше погледа му и дори не го беше целунала. Зачуди се дали не му е сърдита, защото се е почувствала изоставена от него насред бедствието.

— Опитах се да дойда по-рано — обясни той. — Но точно тогава започнаха да падат камъните и нямаше как да стигна до тук.

— Да, и при нас падаха.

— Но като се изключат разрушенията, всичко е било наред, нали?

Тя сви рамене.

— Оправихме се някак.

— Ливия — промълви той нежно, — не се ли радваш да ме видиш поне мъничко?

— Разбира се, че се радвам. Но сега ще трябва да приготвя обяд за баща ми. Той е в дома на съседите ни, ей там.

Докато двамата крачеха към къщата, той сподели:

— Имам няколко свободни дни…

— Това е хубаво.

— Мога да остана тук. Ако искаш, разбира се. За да ти помогна в цялата тази бъркотия.

— Хората ще започнат да шушукат разни неща.

— Какво значение има това?

— Е, очевидно за теб няма никакво — тросна се тя.

— Държиш се враждебно. Какъв е проблемът, Ливия?

Тя тъжно сви рамене.

— Можеш да останеш, ако искаш.

— Наистина ли? — попита той объркано. — А ти искаш ли да остана?

— Да, искам да останеш.

На душата му стана по-леко. Тя просто беше разстроена заради случилото се, не се сърдеше на него.

След като баща й се нахрани, Джеймс я изведе, за да се разходят. Когато я прегърна през кръста, усети как тя потръпна и тялото й се напрегна. За щастие това, което имаше да й каже, със сигурност щеше да я разведри.

— Знаеш ли — започна той, — цялото това бедствие може да се окаже скрита благословия.

— Защо?

— Сигурен съм, че ще има компенсации заради загубата на дома ви и семейството ти ще може да бъде настанено някъде другаде.

— Какво искаш да кажеш с това „някъде другаде“? — каза тя, обзета от внезапен гняв.

— Ами… сега, след като остерията е полуразрушена, би могла да обмислиш кое би било най-доброто място, където да се установиш и…

— Ние вече сме се установили тук — отсече тя. — Това е нашият дом.

— Но ако просто поправите дома си тук — обясни той спокойно, — рано или късно ще има ново изригване, а следващия път ти и семейството ти може да не бъдете такива късметлии.

Тя зарея поглед над боровата гора към морето.

— Да, късметлии сме — промълви тя тихо. — Но не защото бяхме пощадени от стихията. Късметлии сме, защото живеем на такова място.

— Разбирам — каза той, без да разбира нищичко, — но сега е време да се замислиш за бъдещето. Оставането тук не би било разумно…

— Защо мислиш, че ми е притрябвало да бъда разумна? — кресна му тя. — Веднъж ти казах, че един живот тук струва колко десет живота някъде другаде. Ако не можеш да го схванеш, значи просто си идиот!

Джеймс беше озадачен, а дълбоко в него бе започнал да се надига гняв, но той направи всичко възможно да не го покаже. За останалия свят може и да беше герой, но в момента Ливия очевидно го считаше за най-долна отрепка.

— Италианска ви работа — каза той сухо. — Винаги предпочитате големите приказки пред здравия разум. — Той се опита да намери думите, с които наистина да я нарани. — Е, имай си едно наум, че следващия път Съюзниците може и да не бъдат наоколо, за да ви оправят кашите.

Тя се изсмя презрително:

— Оправяхме си се доста добре и преди да се появите, така че нямаме нищо против да се разкарате. Благодарим ви предварително.

Двамата вече бяха посред бурен скандал, а Джеймс дори не можеше да схване причината за него.

— Ливия — заговори търпеливо той, — нека не се караме. Ужасно съжалявам за случилото се с баща ти, както и за щетите, сполетели твоя ресторант, но няма как да отречеш факта, че това отваря пред теб много нови възможности…

— Като например възможността да дойда с теб в Англия, нали? — тросна се тя.

Всъщност бе имал предвид точно това, но беше възнамерявал да стигнат до темата по малко по-заобиколен път.

— Значи в това е проблемът? — вече наистина му беше трудно да сдържа гнева си. — Опасявала си се, че мога да използвам изригването като оправдание да ти предложа брак и да те завлека нейде далеч от това прелестно местенце. Е, приеми, че вече можеш изобщо да не се притесняваш от нещо подобно.