Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Най-изненадващо обаче беше поведението на самите войници. Мъже, които бяха прекарали месеци във възможно най-кошмарните условия на фронтовата линия, доброволно решаваха да прекарат скъпоценните си отпуски, като помагат в разчистването на пътищата, поправката на къщите или изриването на сгурията от нивите. От ентусиазма, с който правеха всичко това, човек би могъл да предположи, че предпочитат тежката работа пред пиянството и ходенето по жени, а някои висши офицери бяха чути да казват, че им се иска вулканът да изригва по-честичко, защото оказва много позитивен ефект върху бойния дух.

Когато се завърна в Палацо Сатриано, Джеймс го намери доста преобразен. На два огромни пилона пред сградата британското и американското знаме се вееха гордо едно до друго. Входът бе охраняван от двама военни полицаи, а някакъв италианец се беше заел да заличава неприличните фрески с кофа бяла боя.

Джеймс забеляза Хорис и го попита:

— Какво става тук?

— Ще имаме посещение от генерала. Благодарение на теб ще дойде и някакъв филмов екип, за да заснеме срещата. Очевидно в момента сме светъл пример за сътрудничеството между съюзниците.

Докато минаваше покрай стаята на Карло и Енрико, Джеймс хвърли един поглед през отворената врата и остана стъписан. Мястото беше неузнаваемо. Документите бяха подредени, бюрата — почистени, а двамата италианци носеха вратовръзките и гетите, които принципно пазеха единствено за операциите, включващи употребата на автомати „Томпсън“. В добавка и двамата си бяха пуснали тънки мустачки и бяха намазали косите си с брилянтин, подобно на някои от по-отворените американци.

— Здрасти, пич — поздрави го Карло с тежък американски акцент. — Как я караш?

— Ами… добре.

Карло щракна с пръсти.

— До скив тогава, готин.

Напълно слисан, Джеймс продължи към собствения си офис. В негово отсъствие помещението очевидно бе използвано като мястото, където всички си бяха стоварвали боклуците. Кашони с документи бяха струпани навсякъде, а върху масата се мъдреше огромен полилей, видимо поочукан след немската бомбардировка. Приличаше на есенно дърво, защото голяма част от висулките бяха изпадали и в момента по него имаше повече метал, отколкото стъкло. Опита се да го свали на земята, но установи, че проклетото нещо е изненадващо тежко.

Майор Хийткоут прекрачи прага.

— Няма да е лошо да поразчистиш това място, Гулд.

— Да, сър.

— Генералът ще пристигне в четвъртък по обяд. — Майорът огледа критично униформата на Джеймс, която не бе изглеждала особено представително дори и преди изригването, а в момента състоянието й беше направо плачевно. — И да не забравиш да си вземеш нова униформа.

— Няма, сър.

Майорът се поколеба:

— Между другото, Гулд, трябва да ти кажа нещо за тази операция. Изглежда сякаш тя е направила впечатление на всички, най-вероятно защото става дума за първите добри новини от доста време насам. Както и да е, от Бюрото смятат, че е най-добре да я представим като плод на съвместни усилия. Така че за пред обществеността ти и Винченцо сте измислили плана заедно, а аз, като ваш главнокомандващ, съм контролирал всичко и заслугата е основно моя.

Джеймс установи, че изобщо не му пука кой ще получи овациите за успешната операция.

— Няма проблем, сър.

— Така те искам, Гулд. Разбира се, ние си знаем, че реално ти свърши по-голямата част от работата, но така нещата ще изглеждат по-добре за хората в родината ни.

След като майорът си тръгна, Джеймс се захвана с почистването. Имаше доста работа и трябваше да минат няколко часа, преди дори да се забележи някакво подобрение в цялата бъркотия.

Внезапно до носа му достигна някаква миризма. Цялото помещение се изпълни от прекрасен, богат аромат. Би могъл да го познае винаги и навсякъде — това беше уханието на приготвяното от Ливия фетучине ал лимоне. Той хукна към кухнята, преизпълнен с щастие.

Момичето, което готвеше, се обърна с учтива усмивка.

— О… — отрони той разочаровано. — Мислех, че сте Ливия.

Хорис стоеше до готвачката и режеше тиквички.

— Позволих си волността да наема временно Мария — обясни той. — Докато госпожа Пертини се върне.

— Да, разбира се. Извикайте ме, когато обядът е готов. — Хорис и Мария го погледнаха в очакване да си тръгне, но Джеймс остана на мястото си още малко, гледайки Хорис в ръцете. — По-добре ще е да ги режеш под лек ъгъл — посъветва го той. Докато затваряше вратата зад гърба си, чу как двамата тихичко си говорят нещо. Последва сподавен смях.