Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

На следващия ден и двата флага бяха изчезнали от пилоните, а търговците на Виа Форчела предлагаха последния писък на модата — раирано бельо. След този случай пилоните бяха преместени във вътрешния двор. Новите флагове висяха тъжно заради липсата на вятър, но поне бяха на сигурно място.

Самият вътрешен двор също беше неузнаваем. Джиповете на американците бяха почистени, излъскани и подредени в съвършена редица, все едно бяха коли в автосалон. Масите, лампите и останалите доказателства за вечерите им на открито бяха прибрани, а столовете бяха подредени на подиум, за да има къде да сядат италианските големци. От Бюрото за психологическа война бяха в стихията си, разигравайки показна постановка, подсилваща впечатлението за признателността на благодарното население към неговите освободители.

Нино спа още пет дни като отваряше очи само за да види кой промива раните му и сменя превръзките. Понякога това беше Ливия, но по-често край леглото му стоеше Мариса.

— Dov’e Livicil — промълви той немощно. — Къде е Ливия?

— Ще дойде по-късно. Сега заспивай.

Всеки ден Ливия използваше една от ампулите, които Алберто й беше дал, докато най-накрая Нино се оказа достатъчно силен, за да седне. Дъщерите му донесоха бульон от месото на последното им пиле и прясно издоено мляко от Присила. Те намачкаха последните си скъпоценни запаси от домати, за да му приготвят пасата, нещо средно между сок и храна, лесносмилаемо и пълно с витамини. Баща им беше слаб и Ливия все още не смееше да спрат пеницилина, но поне изглеждаше така, сякаш наистина скоро ще се оправи.

Същия следобед тя отиде при Алберто, както се надяваше, за последен път.

Бугатито беше паркирано пред къщата, вдлъбнатините от камъните ги нямаше, а колата бе прясно пребоядисана и блестеше на слънцето.

Тя пристъпи вътре. Алберто я чакаше в кухнята, облечен в тъмен костюм. От бравата на кухненската врата висеше окачена из закачалка рокля.

— Това е за теб — каза дебелият мъж, след като откачи дрехата и я подаде на Ливия. — Облечи я.

— Не искаш ли първо да сготвя нещо? — Продуктите вече бяха приготвени върху кухненската маса — жив омар в пълна с вода тенджера, бутилка вино и купчина патладжани.

— Ще готвиш по-късно.

Той я наблюдаваше, без да каже нищо, докато тя сваляше дрехите си и обличаше роклята. Беше къса, а тънкият копринен плат бе покрит със стотици малки черни мъниста.

— Трябва ми огледало — каза Ливия, докато се оглеждаше наоколо.

— Аз ще бъда твоето огледало. — Той нагласи деколтето. — Ето. Изглеждаш просто съвършено, Ливия. — Изпъна напред двете си ръце, свити в юмруци. — Избери си едната.

Тя се намръщи. Какво щеше да стане сега, да я удари ли? Чукна с пръст върху левия му юмрук и той разтвори дланта си, в която лежеше сребърно колие.

— Обърни се.

Докато го закопчаваше, Ливия усети дъха му върху шията си, дълбок и спокоен. После Алберто отстъпи крачка назад и й подаде елегантна шапчица.

— Хайде, ще се поразходим с колата.

Пътят до Маса все още беше покрит с малки камъчета, които хрущяха под гумите. Алберто караше бавно, явно внимаваше да не повреди новата боя.

Градът беше обезлюден, а много от сградите — разрушени. На площада обаче видяха паркиран камион с включен двигател. Двама мъже изнасяха разни неща от оцелелите къщи — свещници, огледала, всичко, което изглеждаше ценно — и ги хвърляха в каросерията.

— Но тези мъже ограбват изоставените домове! — възкликна Ливия ужасено.

— Така изглежда. — Алберто спря колата си до камиона. — Джузепе, Салваторе — повика той мъжете, — как върви?

Единият сви рамене.

— Зле. Повечето неща не струват. Тези хора са били пълни мизерници.

— Може би не търсите на правилните места. — Алберто посочи с палец към Ливия. — Вижте аз какво си намерих.

Мъжете я огледаха щателно. Алберто включи на скорост със смях и подкара надолу по пътя.

Ливия затвори очи. За момент си беше помислила, че ще се случи нещо наистина ужасно. Но всъщност точно това беше целта, нали така. Алберто й показваше ясно, че докато сделката им с пеницилина не приключи, тя е негова и той може да прави с нея, каквото си пожелае.

— Къде отиваме сега? — попита тя.

— В Неапол.

Докато караха по неаполските улици Алберто изглеждаше замислен, сякаш нещо го мъчеше. Веднъж или два пъти се опита да започне разговор с Ливия, но тя не му обърна внимание и продължи да гледа през прозореца.

По някое време стигнаха до една тиха уличка зад Куестурата и той изгаси двигателя на колата. Карабинерът, който стоеше на пост край вратата, му кимна.