Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Генералът застана между Ерик и Джеймс. Светкавиците на фотоапаратите блеснаха. Той вдигна ръка във въздуха, давайки знак присъстващите да запазят тишина, и тълпата бързо утихна.

— Алберто — каза тя. — Съжалявам. Просто не мога да го направя. Предложението ти е много щедро, но моят отговор си остава не.

Той въздъхна:

— Очаквах да кажеш това.

— Просто не мога — повтори тя.

— Това има ли нещо общо с англичанина?

Колкото и да се страхуваше за себе си, Ливия се уплаши далеч повече за Джеймс, знаейки, че Алберто би поръчал убийството му без никакво колебание, ако сметнеше това за нужно. Тя поклати глава:

— Не. Двамата с него се разделихме.

Той я наблюдава напрегнато известно време, след което изсумтя и посочи към полицейското управление.

— Там вътре — каза той — определени хора имат задачата да арестуват жените, заразени със сифилис, и да ги изпращат на север, при германците.

Тя усети леден спазъм в стомаха си.

— Какво общо има това с мен?

— Казах им, че имам едно момиче, което могат да приберат.

— Но те ще установят, че…

Алберто извади сгънат лист хартия от вътрешния си джоб. Когато го разгърна, Ливия видя, че това е някакъв документ.

— Съюзнически военен лекар е прегледал Ливия Пертини и е установил, че тя носи заразата. Вече е подписано. Всичко, което трябва да направя, е просто да попълня датата. — Той направи пауза. — Разбира се, освен ако…

— Значи това е изборът, пред който ме поставяш? Брак или… това?

— Бих предпочел да се беше съгласила доброволно. Така или иначе, всичко, което ти обещах, остава в сила. Ливия, разбери ме, аз просто трябва да те имам.

— Определено знаеш как да направиш романтично предложение, Алберто.

— Е, какво избираш? — настоя той.

— Дойдохме тук не за да завладеем тази древна страна, а за да я освободим — каза генералът в микрофона и гласът му отекна във вътрешния двор. — Тези двама чудесни офицери край мен са светъл пример за нашето уважение към вас. Чрез бдителност, самоотверженост и демократични усилия те ни показаха, че сме готови да се изправим срещу тиранията във всичките й форми. — Той продължи да разгръща темата за тиранията. Скоро Джеймс вече бе убеден, че вулканът е бил ако не пряко действие от страна на Хитлер, то най-малкото зловеща нацистка конспирация, която, както се кълнеше генералът, щеше бъде смазана, ако пак посмее да се покаже отнякъде. — Битката срещу Хитлер е едва началото — продължаваше висшият военен — на една далеч по-мащабна война срещу тиранията. — В един момент той намекна за „тъмни сили“ сред цивилното население, които „искат да подронят устоите на демокрацията“. Говореше за фашизма, но Джеймс осъзна, че думите му със същия ефект биха могли да се отнасят и за комунистите.

— Най-накрая — заяви генералът — бих искал да се обърна срещу тираните и да им кажа следното: докато в нашата армия има такива достойни воини като тези двама мъже край мен, вие никога няма да успеете в жалките си опити да разрушите идеалите ни. А на тези смели офицери ще кажа: свободният свят ви поздравява!

Хората в публиката, повечето от които не бяха схванали и думичка от казаното, но бяха разбрали по интонацията му, че речта е приключила, избухнаха в аплодисменти.

— Вие всъщност какво точно сте направили? — попита тихичко генералът, докато окачваше медал върху гърдите на Джеймс.

— Организирахме евакуацията на цивилното население при изригването на Везувий, сър.

— А, да. Добра работа. — Генералът им отдаде чест, а младите офицери му козируваха на свой ред. — Някой от вас случайно да говори италиански?

— Аз, сър — призна тъжно Джеймс.

— Кажи им няколко думи, става ли? — той махна с ръка към тълпата.

— Сър?

— Изкажи някакви благодарности. Ако споменеш и войната срещу тиранията един-два пъти, ще бъде чудесно.

— Добре, сър.

Генералът вдигна ръка и тълпата веднага утихна. Джеймс се приведе към микрофона.

— Бих искал да благодаря на генерала за добрите думи. И да… ъъъ… повторя, че войната срещу тиранията е… ъъъ… много важна за нас.

Ехото от усиления му глас, който кънтеше из двора, го разсейваше и му пречеше да си събере мислите. Той огледа очакващите лица и изведнъж осъзна, че не може да продължи с тези глупости.

— Вижте — каза той. — Аз не съм герой. Всъщност не съм дори и добър войник. Истината е, че създадох този евакуационен план заради едно момиче.

Италианците започнаха да си шушнат нещо, видимо заинтересувани. Политическите речи не бяха лошо нещо, но романтичните истории бяха далеч по-интересни.