Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Предадох я — промълви тихо Джеймс. — Не бях до нея, когато тя имаше нужда от мен.

— Разбирам. — Известно време двамата пиха в мълчание, после Анджело продължи. — Смятам обаче, че си прекалено строг към себе си. Според мен Ливия би ти простила нещо подобно.

— Да ми прости? Та тя изобщо не иска да ме вижда повече! — Той зарови лице в шепите си. — Анджело, как можах да постъпя толкова глупаво?

— Истина е, постъпил си глупаво. Но си мисля, че в момента това няма никакво значение.

— Какво искаш да кажеш?

Анджело завъртя чашата в ръката си, загледан в движението на течността.

— Понякога, когато човек надзърне в толкова стара грапа, почти може да си представи, че вижда бъдещето. — Той сръбна малка глътка и я задържа за няколко мига в устата си. — А после, след като отпие, почти може да повярва, че е способен да го промени.

— Накъде биеш, Анджело?

— Нека го кажа направо. Някога споделял ли си с Ливия, че я обичаш? Че би искал да прекараш живота си с нея? Че нито едно препятствие, независимо колко непреодолимо изглежда, не би могло да те спре в желанието ти да бъдете заедно?

Джеймс въздъхна.

— Не — призна той. — Сам знаеш, цялата ситуация беше доста сложна. Като сватбен офицер…

— Джеймс, Джеймс. Припомни ми защо Великобритания участва в тази война.

Младият офицер сви рамене.

— Предполагам сме решили, че в този живот има неща, за които си струва човек да се бори.

— Като например?

— Ами… справедливостта. Това, че трябва да помогнеш на по-слабия. Че не бива да позволяваме животът ни да бъде направляван от някаква долнокачествена военна диктатура.

— И въпреки това, когато става въпрос за собственото ти сърце, ти си готов да позволиш на други хора да ти казват какво да правиш. Оставяш се животът ти да бъде направляван от военните, дори на цената на милосърдието, достойнството, справедливостта… и да, дори на любовта. Ти си решил, че си струва да се бориш за нашата страна, и всички ние сме ти благодарни за това. Мислиш ли обаче, че си струва да се бориш за народа й? Че си струва да се бориш за Ливия? — Той постави показалец върху писмото и го плъзна през бара към Джеймс. — Можеш да държиш това писмо близо до сърцето си. Да го носиш със себе си, докато думите избелеят, а хартията се разкъса дотолкова, че да заприлича на стара дантела. Или можеш да си кажеш, че това е просто един лист, а не житейски избор. Че една любов, отхвърлена по подобен начин, всъщност не е отхвърлена, а просто е подложена на изпитание. Не може да се говори за раздяла, докато и двамата не се съгласите, че е дошъл краят, и не се примирите с това. Накратко казано, приятелю мой, ако наистина смяташ, че това е кауза, за която си струва да се бориш, просто събери смелост и се бори за нея.

— Но тя ми написа да не правя опити да я разубеждавам.

— Тя е жена, Джеймс. Ако я накараш да промени решението си, ще ти бъде благодарна за това. А ако не успееш — той сви рамене, — кажи ми какво точно ще се промени спрямо настоящата ситуация?

— Бога ми, Анджело! — възкликна Джеймс, загледан със светнали очи в собственика на „При Тереса“. — Ти си съвършено прав!

Той излезе бързо от ресторанта и скочи в джипа, като притесни сериозно група скугници, които внимателно се опитваха да свалят фаровете. Щом даде газ, някаква метална част падна и издрънча върху калдъръма.

Пътищата бяха разчистени, но околният пейзаж изглеждаше все така мъртъв и зловещ. Пепелта се завихряше под гумите, докато джипът се изкачваше нагоре в планината, а изгорелите остатъци от дърветата показваха ясно местата, откъдето бе минала лавата.

Когато стигна до Фишино, всичко наоколо бе много тихо. Джеймс паркира пред руините на остерията и изключи двигателя. Наоколо явно нямаше никой.

— Ехо? — провикна се той. Тогава забеляза познато лице зад прозореца на една от съседните къщи. — Мариса? Това съм аз, Джеймс. — Момичето излезе пред вратата и той побърза да попита. — Къде е Ливия?

— Не е тук.

— Къде е в такъв случай? — Тя се поколеба и той добави: — Трябва да говоря с нея.

— Отиде в къщата на Алберто Спенца.

— Гангстерът? Че какво прави там? — Мариса се поколеба отново и той отсече нетърпеливо. — Всъщност няма значение. Как да стигна до там?

След няколко секунди тя вдигна ръка и му посочи една пътека през гората.

— Тръгваш натам и продължаваш около километър и половина. — Сестрата на Ливия сведе очи, после тръсна глава и каза бързо: — Виж, тя отиде там вчера и още не се е върнала. Притеснявам се за нея. Имам видения… видения, в които я виждам обгърната от мрак.