Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Тук става въпрос за корупция. Настоявам за пълно разследване по случая.

Полицейският началник го погледна в очите и леко присви вежди.

— Внимавайте в какво ни обвинявате — каза той меко. — Освен ако нямате абсолютно неоспорими доказателства. — След няколко секунди кимна. — Така си и мислех. — Започна да събира документите си. Този разговор очевидно беше приключил. — Какво мислите да правите сега? — вметна той.

— Всъщност планирам да отида там, където са я закарали, и да я прибера.

Полицейският началник се усмихна.

— Мисля, че не разбирате. Вашата приятелка е отведена отвъд фронтовата линия, на немска територия.

— Прекрасно разбирам това — Джеймс се изправи. — Мога да ви обещая, че ще я открия, независимо какво ще ми струва и колко време ще ми отнеме.

Тя крещеше, докато я хвърляха в килията. Вратата се затръшна зад нея. Ливия заблъска по дебелата стомана, наричайки ги долни кучи синове и отрепки, но единственият отговор, който получи, беше гръмък смях и отдалечаващи се стъпки. Въпреки това продължи да крещи.

— Няма смисъл — чу глас зад себе си и се обърна. Три млади жени седяха върху пейката под прозореца на килията. Всичките бяха горе-долу на нейните години, тъмнокоси и красиви. Тази, която бе заговорила, продължи: — Няма да се върнат. Рената се опита да ги подкупи, но дори и това не свърши работа.

Най-младата от трите кимна и каза:

— Обясних им, че могат да ме минат безплатно и освен това ще дам на всеки от тях по хиляда лири. Но те просто взеха парите и отказаха да се възползват от мен, защото бяха твърде уплашени да не се заразят. Къде те арестуваха?

— Никъде — отговори Ливия. — Отказах предложението за брак на човек от камората и това изобщо не му хареса. Трябва да говоря с някой висшестоящ и да бъда прегледана от лекар, който да установи, че ми няма нищо и всичко е една лъжа.

— Вече е късно да разчиташ на лекарски преглед — каза третото момиче. Гласът й беше много тих, а тя като цяло създаваше впечатлението, че е ужасно срамежлива. — Всички тук мислят, че лъжем, за да не ни изпратят на север. Документът, който удостоверява, че си заразена, е всичко, от което имат нужда, за да са сигурни, че наистина си болна от сифилис.

След няколко часа вратата се отвори и момичетата бяха отведени до военен камион от карабинер, който отказа да отговаря на каквито и да било въпроси. Откараха ги извън Неапол в някакъв военен лагер карай морето. Войниците ги наблюдаваха, докато минаваха край тях, но в погледите им нямаше веселие или любопитство, просто хладна преценка. Ливия остана с впечатлението, че тези мъже знаеха защо са тук и че те четирите изобщо не са първите, които минаваха по този път.

Вкараха ги в някаква сграда, изпълняваща функциите на импровизиран затвор. Вътре вече имаше около десетина жени, разделени в четири килии. След малко се появи някакъв британски офицер, който им обясни какво да правят.

— Най-общо казано, когато пристигнете в Рим, ще бъдете отведени в немски военен публичен дом, където от вас се очаква да преспите с максимално количество германци. Нямате особен избор по този въпрос, защото ще ви дадем документи за самоличност, но не и пари. Сами ще изработите това, от което имате нужда. Както може да се предполага, вече сте свикнали с подобен тип… трудова дейност.

— Какво ще стане, ако немците разберат, че сме заразени? — попита едно от момичетата.

— Сами се досещате, че няма да бъдат особено щастливи от този факт.

— Това е възмутително — повиши тон Ливия. — Ние сме жени, не оръжия. Най-малкото трябва да ни дадете възможност да бъдем излекувани.

— Всъщност вие сте престъпници — информира ги офицерът. — Проституцията е нарушение както на цивилните, така и на военните закони. — Той хвърли някакви торби на пода. — Позволихме си волността да ви подберем някои неща. Не бихме искали да изглеждате повлекани, когато стигнете до Вечния град, нали така? Ще отпътуваме натам с кораб след няколко часа.

— Станала е ужасна грешка — отчаяно каза Ливия. — Аз съм приятелка на британски офицер. Името му е Джеймс Гулд. Трябва да се свържете с него.

— Всяко момиче в Неапол е приятелка на някой британски офицер — изсмя се мъжът. — А ако си мислите, че нямам нищо по-добро за правене от това да изпращам съобщенията ви, сте в жестока заблуда. И без това за вашия офицер ще е по-добре да му се махнете от главата.

Той се обърна и излезе от килията, заключвайки вратата след себе си.

Едно от момичетата приклекна и разтвори първата попаднала му торба. Вътре имаше рокли, обувки и шапки.