Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Какво ще правим сега? — попита Абелина. — Може би трябва да потърсим германците и да се предадем.

— И какво точно мислиш, че ще се случи, а? — сряза я Рената. — За тях сме дори нещо по-лошо от шпиони. Ние сме саботьори. Ще извадим истински късмет, ако просто ни разстрелят.

— Но ние не сме дошли тук доброволно.

— Наистина ли мислиш, че това има някакво значение? Повечето от германците сигурно също не са дошли тук доброволно. Не знам за вас, но аз знам какво ще направя.

— Какво?

— Ще потърся някой град и ще се опитам да спечеля пари там. Една жена никога няма да остане гладна на място, където има мъже.

— Ами ти, Ливия? — попита Абелина. — Според теб какво трябва да направим?

Ливия се замисли за момент.

— В моето село имаше мъже, които бяха успели да избягат от военнопленнически лагер на север. Преминали немската фронтова линия без особени затруднения. Щом те са се справили, значи и ние ще можем.

— Дори не знаем къде се намираме — възрази Рената.

— Знаем, че трябва да вървим на юг. Освен това сме жени — най-малкото, няма да се опитат да ни застрелят.

— Погледни как сме облечени — обади се едно от момичетата. В думите й имаше истина: дрехите, които им бяха дали, бяха подходящи за проституиране, а не за дълъг преход.

— Е, лично аз мисля да рискувам — заяви Ливия. — Всичко е по-добро от перспективата да правим това, което офицерите искаха от нас. Кой идва с мен?

— Аз — обади се Абелина.

За изненада на Ливия Рената каза:

— Добре де. Хубаво. Защо да не пробвам. Винаги мога да спра някъде, ако си променя решението.

Някакво друго момиче, чието име Ливия не знаеше, тропна с краче:

— Прекалено е далеч. Аз оставам тук.

Останалите три се съгласиха с нея, че Неапол е прекалено далеч, а пътят ще бъде извънредно опасен, макар никоя от тях да нямаше ясен план какво точно трябва да направи. Явно след като бяха получавали заповеди толкова дълго време, било то от мъжете, с които бяха спали, от сводниците си или от офицерите от Подразделение А, те бяха изгубили способността си да вземат самостоятелни решения. Ливия осъзна, че заради страха си и водени отсялата на навика, те щяха да направят точно това, което съюзниците очакваха от тях. Тя се опита да ги вразуми, но бързо разбра, че няма как да ги завлече на юг против волята им. Пътуването щеше да бъде достатъчно трудно и без подобни усложнения.

Ливия, Абелина и Рената вървяха, докато не стигнаха до някакво село, където попитаха за посоката. Оказа се, че се намират западно от Рим. Тази новина повдигна духа на Ливия. Оставаха им не повече от сто километра до фронтовата линия, а след това още толкова до Неапол.

Бързо се разбра, че между Рената и провинциалните момичета Ливия и Абелина има голяма разлика. Неаполитанката никога в живота си не бе изминавала повече от два-три километра и след половин ден започна да се оплаква от пришки и изтощение.

Ливия също беше доста уморена.

— Можем да си починем — предложи тя. — Но не много дълго, защото после ще ни бъде далеч по-трудно да продължим.

Трите седнаха на земята и си свалиха обувките.

Чуха приближаващ се звук от двигатели. Ливия трескаво се огледа за скривалище, но конвоят се появи, преди дори да се надигне. Камиони, чиито каросерии бяха пълни с немски войници. Мъжете весело им помахаха, а шофьорите надуха клаксони. Рената вдигна палец. Последният камион забави ход и спря.

— Какво правиш? — попита тревожно Абелина. — Мислиш ли, че е безопасно?

— Нищо не мисля, но определено тръгвам с тях — заяви Рената и се затича към камиона. Ливия и Абелина се поколебаха за момент, след което я последваха.

Мъжете им протегнаха ръце и им помогнаха да се качат. Всички бяха широко ухилени и си подвикваха нещо на немски. От смеха им Ливия заключи, че коментарите им надали са особено цензурни и благопристойни. Установи, че няма къде да седнат. Войниците сочеха скутовете си, но тя отривисто поклати глава… само за да тупне безславно по задник миг по-късно, когато камионът потегли.

Някакъв едър мъж й подаде ръка, след което нежно, но настоятелно я придърпа да седне в скута му. Срещу нея Рената и Абелина вече бяха седнали в двама други войници. Този, в чийто скут седеше Ливия, й се усмихна и каза:

— Их Хайнрих.

Той посочи към нея с въпросително изражение.

— Ливия — промърмори тя нервно.

— Бела Ливия! — Изглежда „бела“ беше единствената италианска дума, която знаеше. Той я подрусваше на коленете си, сякаш беше бебе. Когато тя изсумтя, мъжът спря и я погледна извинително.