Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Какво можете да правите? Не се обиждайте, но ми приличате на проститутки.

— Някои от нас са такива — призна Ливия.

— Значи сте жертви на капиталистическия режим. Обещавам, че никой тук няма да се възползва от вас. Можеш ли да готвиш?

— Мога… — каза Ливия и потръпна, — но в момента бих предпочела да не го правя.

— Можеш ли да стреляш?

— Мога. Аз съм селско момиче, стрелям по зайци от дете.

Дино свали пушката от рамото си и й я подаде.

— Стреляй по онова дърво — каза, посочвайки към един кестен на около петдесет метра от тях.

Ръката на Ливия трепереше, докато опираше приклада в рамото си. Пушката бе по-тежка от тази на баща й, а самата тя беше слаба заради недохранването. Въпреки това зае правилна стойка, точно както я беше учил Нино, и дишаше леко, докато дърпаше спусъка. Откатът я блъсна в рамото, а части от секундата по-късно чу звука от забиващия се в дънера куршум.

— Можеш ли да направиш същото, ако не се целиш в дърво, а в германец?

Тя се замисли за сгърчените обгорени тела в църквата. Да, би могла да застреля хората, които бяха сторили това. После обаче си спомни за невинните, срамежливи войници, които ги взеха в камиона си и им пееха песнички фалшиво, но ентусиазирано. Би ли могла да застреля тях? Ами ако всъщност бяха едни и същи хора, певците и убийците?

— Да — промълви тя. — Бих могла.

Дино кимна:

— Чудесно.

Той я отведе в една от палатките, и й посочи купчина вмирисани дрехи. Тя си избра чифт панталони в цвят каки и груба риза от шевиот.

Дино й подаде и червено шалче.

— Можеш да обличаш каквото си поискаш, но винаги трябва да носиш това. Ние сме гарибалдини, а това е флагът на нашата революция. Багдолините, които са монархисти, носят сини шалчета. Ако предпочиташ да бъдеш синя, а не червена, не можеш да останеш тук — ще трябва да те пратим при някоя друга група.

— Значи вие сте комунисти?

— Да. Знаеш ли нещо за комунизма?

— Абсолютно нищо — призна си Ливия.

— Аз ще те науча. Ако искаш да останеш с нас, разбира се.

— Ще остана.

Партизаните бяха приготвили яхния с месо от муле и кестени. Ливия беше смятала, че умира от глад, но когато й подадоха пълната купичка, установи, че не може да вкуси дори и залък. Причината не беше в това, че храната е зле приготвена, напротив — предвид ограничените продукти, с които разполагаха, готвачите се бяха справили забележително добре. Месото от муле беше приготвено на бавен огън, за да стане по-крехко, и бе подправено с горски билки и листа от мирта, а добавянето на кестени и няколко гъби беше страхотно попадение. Проблемът беше, че самата миризма на месото, която някога беше обичала толкова много, сега предизвикваше спазми в стомаха й. Тя взе парче гъба и няколко кестена, след което бутна купичката настрана.

Мъжете в лагера бяха от различни националности. Някои бяха местни фермери, принудени да изберат дали да се присъединят към Съпротивата или да бъдат отведени от германците. Други бяха избягали военнопленници, руснаци, поляци и британци, уморени от пътуването на юг, за да се върнат при Съюзниците. Наоколо имаше и жени, които условно можеха да бъдат разделени на две групи. Едните бяха обикновени привърженички, приятелки на някои от партизаните или готвачки, които можеха да бъдат разпознати по дългите си рокли, наплескани с горска кал. Другите, далеч по-малко на брой, бяха пълноценни бойци от отряда, които носеха мъжки дрехи, а мъжете се отнасяха с тях като с равни. Някои от тези жени пушеха лули и също като мъжете имаха партизански псевдоними, избродирани върху червените шалчета. Именно към тази група жени се присъедини Ливия.

На следващия ден тя преживя първото си сражение. Партизаните отидоха до един използван от германците път и устроиха засада. Скриха в мръсотията край пътя открадната немска мина, която трябваше да бъде детонирана по сигнал на предводителя чрез дръпването на прикаченото към нея мъже. После останалите партизани, около четирийсет на брой, се скриха в канавките и зад дърветата и зачакаха. Когато конвоят от камиони се приближи с почти напълно затъмнени фарове заради бомбардировките, Дино остави половината машини да преминат, преди да даде заповедта. Експлозията взриви един от камионите, който се претърколи в канавката. Партизаните изскочиха от мрака и откриха огън по конвоя, принуждавайки го да спре. От каросериите излязоха мъже с оръжия, които на свой ред започнаха да стрелят.

За няколко секунди въздухът се изпълни със свистящи и в двете посоки куршуми. Ливия, която бе приклекнала зад едно дърво и стискаше пушката си, чуваше как германските куршуми се забиват в ствола. Враговете бяха повече и имаха по-добро оръжие. Няколко от тях се опитваха да разположат стационарна картечна установка зад камион, но един партизанин хвърли няколко гранати, които бързо решиха този проблем. После Дино даде заповед за изтегляне и партизаните се стопиха сред дърветата. Бяха загубили двама мъже, но смятаха, че са убили поне половин дузина. Нямаше да разберат със сигурност, докато германците не организират наказателната си акция. Те винаги екзекутираха по десет цивилни за всеки един загинал войник и точният брой на убитите щеше ясно да покаже какъв е бил резултатът от днешната акция.