Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Пропътуваха с камиона около трийсетина километра, по време на които жените трябваше да изтърпят някоя и друга срамежлива целувка, малко пеене и спорадичен шумен смях. Когато камионът отби край пътя и слязоха, и на трите им беше малко мъчно, че немците си отиват.

Не бяха яли нищо цял ден, а след като изминаха още петнайсет километра, започна да се смрачава. Нямаше какво да губят, така че се престрашиха да почукат на първата попаднала им врата в следващото село. Хората бяха бедни, а посевите им бяха унищожени от войната, но въпреки това дадоха на момичетата малко хляб и ги настаниха в плевнята за през нощта. Близо до паянтовата сграда растеше кайсиево дърво. Ливия похапна плодове и си легна да спи, мислейки си за кайсиите във Фишино.

На следващия ден поеха на път малко след зазоряване. Вървяха през целия ден. Беше ужасно горещо. Днес нямаше войници, които да им осигурят превоз, а с изключение на двата увлечени в схватка самолета, които прелетяха над тях по пладне, не видяха никакви следи, че наоколо бушува война. Единствено липсата на животни по пасбищата и фактът, че лозниците не бяха подрязани, подсказваха, че в цялата мирна идилия на околния пейзаж има нещо необичайно. Освен това селата, през които преминаваха, бяха странно тихи. На места не се чуваше дори и кучешки лай.

По някое време видяха на хоризонта да се издигат облаци дим. Когато се приближиха, Ливия се запита какво ли гори. Най-вероятно беше нещо, свързано с войната, като например взривени бойни машини. Не се виждаха явни признаци за опасност, така че момичетата продължиха в същата посока.

Едва когато се приближиха доста по-близо, видяха, че димът се носи над някакво село. Наоколо нямаше никого, но въпреки това — Ливия бе абсолютно сигурна в това — някой готвеше. Тя се доверяваше напълно на изостреното си от глада обоняние. Вятърът донасяше аромата на печено месо, който й напомни за пира, който бяха устроили във Фишино с останките от Пупета. Устата й се напълни със слюнка.

— Тук има храна — каза тя на другите. — Нека видим дали ще успеем да си изпросим малко.

Те заобиколиха първата къща и видяха източника на дима. Църквата гореше. Едва тогава Ливия осъзна, че миризмата е твърде странна. Да, със сигурност ставаше дума за печено месо, но в аромата му имаше нещо неприятно и парливо, нещо, което сякаш засядаше в гърлото. Той идваше откъм горящата църква.

— О, не! — възкликна тя ужасено, притискайки ръка към устните си.

Обгорената врата на сградата беше паднала, а слънцето проникваше през отворите в изгорелия покрив, така че момичетата ясно можеха да видят какво имаше вътре. Някои от сгърчените овъглени тела бяха скупчени край остатъците от олтара, други лежаха близо до вратата, откъдето явно се бяха опитвали да избягат. Ливия видя, че повечето трупове бяха на жени и деца.

Когато извърна очи от кошмарната гледка, тя забеляза някаква старица, приседнала край пътя. Поклащаше се напред-назад, сякаш люлееше бебе, но ръцете й бяха празни. Ливия изтича до нея.

— Какво се е случило тук? — попита тя нежно.

— Партизани — отвърна сковано старицата.

— Партизаните са направили това?

— Не. Направиха го германците. Казаха, че даваме храна на партизаните. — Старата жена се удари силно е ръка по главата. — Какво можехме да сторим? Помолихме партизаните да се махнат, но те продължаваха да се връщат в селото. Тогава германците дойдоха и вкараха всички в църквата. Хвърлиха вътре гранати и след това я запалиха.

— Как успяхте да избягате?

— Оставиха ме жива, за да кажа на партизаните какво се е случило. Аз съм единствената, която бе пощадена. — Старицата примигна. — Семейството ми, съседите, внучката ми… всички са мъртви. Изгориха дори и кучетата.

Не можеха да направят нищо за нея. Напуснаха обезлюденото село и продължиха пътя си в мълчание. На още поне пет-шест места из разкрилата се пред очите им долина се издигаше дим. Когато се спусна мрак, трите се сгушиха под едно дърво, но нито една не успя да спи много през тази нощ.

На другата сутрин продължиха. Ливия вече не усещаше глад. Всеки път, когато си припомнеше онази миризма, й прилошаваше. Преминаха покрай още зловещи следи, които войната беше оставила след себе си — преобърнати на една страна обгорели останки от камион, който лежеше край огромен кратер в земята, оставен от експлозия, разпилени гилзи и няколко празни кутии от амуниции, някакъв мъж, привързан чисто гол към едно дърво, чието надупчено от куршуми тяло беше оставено на птиците и лисиците. Едва когато Абелина бе на път да припадне от глад, трите се осмелиха да почукат на една врата. Изненадващо, получиха храна — една женица ги въведе в кухнята си и им даде малко сварен ориз. Ливия я обсипа с благодарности: беше очевидно, че домакинята им бе споделила с тях крайно оскъдните си запаси и надали самата тя щеше да яде повече от това, което беше дала на тях. Да не говорим, че подобен род благодеяния спрямо непознати хора криеха опасността от германска наказателна акция, както се бяха убедили сами предишния ден.