Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Корабчето напусна пристанището в Гаета и набра скорост с изключени светлини. На борда имаше около дузина жени, придружавани от двама мъже от Подразделение А — един британец и един италианец. От начина, по който двамата си говореха, Ливия разбра, че това не е първото им подобно пътуване. Нямаше никакъв заслон и тънките рокли на жените скоро прогизнаха от вода. Те се бяха сгушили заедно, за да се топлят, докато корабчето бе подмятано от вълните.

Ливия наблюдаваше губещия се в далечината силует на Везувий, чудейки се дали някога щеше да види отново Неапол. Не се виждаха светлини, понеже всички прозорци бяха затъмнени заради бомбардировките, но тя лесно можеше да си представи мястото, където се намираше Фишино. Мариса и баща й бяха някъде там… А Джеймс? Тя се запита какво ли правеше той сега и дали някога изобщо щеше да разбере какво се е случило с нея.

Внезапно се разнесе пронизителен писък. Едно от момичетата — Бианка, тази, която бе изнасилена от мароканските войници — беше изтичало до борда и се бе хвърлило в тъмните води. Британският офицер изпсува и изгаси двигателя. Останалите жени започнаха да се кръстят и да мълвят молитви, докато мъжете оглеждаха морето. Всички обаче знаеха, че без светлина ще бъде почти невъзможно да я открият. След няколко минути офицерът включи отново двигателя и корабчето потегли.

Другият офицер извади пистолета си и обяви, че ще застреля всяка, която се опита да скочи през борда. Ливия си помисли, че това е доста абсурдна заплаха — Бианка беше искала да се самоубие, а не да избяга. Един куршум трудно би накарал някого, взел подобно решение, да размисли. Въпреки това никоя от останалите не се опита да последва примера й.

Ливия се беше отказала от идеите си да планира каквото и да било. Страхът бе притъпил разума й до такава степен, че беше неспособна да мисли. Това, което ги очакваше — германците, фактът, че момичетата неминуемо щяха да бъдат разкрити, и тежките наказания след това — беше прекалено ужасяващо, за да разсъждава над него. Далеч по-лесно беше просто да чака и да се подчинява, когато й наредят да спи, да яде или да се движи.

Въпреки това едно тихо гласче в главата й напомни, че тази апатия беше само временна и че рано или късно пред нея щеше да се открие възможност за бягство. Тя знаеше, че когато този момент настъпи, няма да се поколебае дори и за миг.

Нощта беше безлунна, но морето излъчваше леко фосфоресциращо сияние и Ливия ясно видя, че приближават сушата, заради чернотата на брега, която се отличаваше от тъмнолилавия цвят на небосвода. Лодката забави ход, а британският офицер се наведе през борда, за да огледа за мини. Това продължи няколко минути, след което, видимо успокоен, че няма опасност, той се обърна и вдигна ръка.

Корабчето ускори ход, но само няколко секунди по-късно нещо издрънча при удара си в корпуса, а морето проблесна, сякаш озарено от подводна светкавица. Водата изригна край тях и запрати корабчето във въздуха. Ливия чу писъци и звук на цепещо се дърво и чак тогава грохотът от експлозията достигна до ушите й. Ледената вода я обгърна и тя осъзна, че плува, при това — в грешната посока: беше объркала горе с долу и в момента гребеше към дъното, а дробовете й се пръскаха от болка. За около десетина секунди на агония тя си помисли, че няма да успее, че ще отвори уста и ще вдиша единствено солена вода, но точно тогава, подобно на изскочила от бутилка коркова тапа, усети, че изплува на повърхността. Удари главата си в парче дърво, а маслото от двигателя лепнеше по косата й, но тук поне имаше въздух, който изтерзаните й дробове приветстваха с радост.

Останалите започнаха да изплуват край нея и да се вкопчват в останките от корабчето. Ливия се огледа. Брегът беше на по-малко от стотина метра. Тя се обърна по гръб и заплува към него.

Осем от тях бяха оцелели, включително и офицерът, който бе стоял на носа, когато мината експлодира. Раните по гърдите му кървяха обилно, беше истинско чудо, че изобщо е намерил сили да плува.

Те се помъчиха да му помогнат, като свалиха мокрите му дрехи и направиха заслон от клони. Единствено Рената, момичето от Неапол, отказа да се включи.

— Той искаше да ни застреля — отсече тя. — Мен ако питате, тази свиня си получи заслуженото.

— Той просто е изпълнявал заповеди — заяви Ливия, докато влачеше още клони. Така или иначе, от усилията им нямаше никаква полза — мъжът умря още преди да се зазори. Нямаха лопати, с които да го погребат, но всички заедно казаха молитва над тялото му.