Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Жената прекъсна благодарствената тирада, като махна с ръка.

— Имам син, който се сражава в Русия — каза тя. — Ако аз отпратя вас, може би там някой ще отпрати него. А ако ви нахраня, Господ ще се погрижи и той да бъде нахранен.

Същата нощ Ливия наблюдава нещо, което първоначално взе за разразила се на юг гръмотевична буря. Едва когато забеляза колко хаотични бяха проблясъците, разбра, че небето се осветява от престрелките на фронтовата линия.

На следващата сутрин видяха конвой от немски бронирани машини на пътя пред тях и решиха да заобиколят, вместо да поемат риска някой да ги види. Скоро се оказаха безнадеждно изгубени и прекараха почти целия ден в опит да преодолеят някакъв стръмен склон, само за да се озоват близо до мястото, от което бяха тръгнали.

Пътят беше започнал да се изкачва нагоре. Мускулите на Ливия натежаха като олово, а главата й се замая. Когато погледна към Абелина, видя, че спътницата й е по-зле и от нея. Кожата й блестеше от пот, залиташе на всяка крачка, а очите й бяха разфокусирани. Ливия отиде до нея, за да й помогне, но докато протягаше ръка, Абелина се препъна и падна. Ливия докосна челото й: изгаряше от температура. Инфекцията в организма й си казваше думата. С Рената я подхванаха от двете страни, но сега се придвижваха още по-бавно, защото почти я носеха.

Изведнъж чуха мъжки глас:

— Какво правите?

Ливия се извърна. Не видя никого и за момент си помисли, че халюцинира.

Обади се и втори мъжки глас:

— Ако са капан, няма как да не призная, че той изглежда великолепно.

Двама мъже излязоха от близките храсти. Носеха изпокъсани и избелели униформи, но краката им бяха обути в характерните за селяните от планината сандали с връзки, достигащи до прасеца, а на вратовете си имаха яркочервени шалчета. Носеха пушки, които в момента бяха насочени към момичетата.

— Къде отивате? — попита единият.

Ливия беше твърде уморена, за да може дори да се уплаши.

— Опитваме се да стигнем до Неапол.

Мъжът обмисли думите й.

— Не можете да продължите оттук. След около три километра надолу по пътя има немски наблюдателен пост.

— Има ли някакъв начин да го заобиколим?

— Само ако минете през планината.

— Трябва ни място, където да си починем — каза Ливия. — Това момиче е болно, а ние сме изтощени до смърт. Ще можете ли да ни подслоните някъде за през нощта?

— Какво мислиш? — попита тихо мъжът спътника си.

Другият явно се съгласи, защото първият се обърна към жените и заяви:

— Можете да дойдете с нас. Но ако забележа, че се опитвате да подадете сигнал на някого, знайте, че ще ви застрелям.

Той пресече пътя и им направи знак с ръка да го последват.

— Хайде, мили дами — каза весело. — Очаква ни дълго изкачване.

Вървяха около час, като се редуваха да помагат на Абелина. Когато достигнаха до гъста кестенова гора, мъжът, който ги водеше, вдигна ръка, за да спрат:

— Пристигнахме. Добре дошли в нашата каса 49.

Ливия не можеше да разбере защо са спрели насред пущинака. После се огледа по-внимателно наоколо и забеляза сред дърветата напомнящи на индиански вигвами палатки, замаскирани с листа и клони. От всички страни заизлизаха хора, които се насочиха към тях, за да видят кои са новодошлите. Някои носеха униформи, други — селски дрехи, а трети — саморъчно направени жакети от овча кожа. Всички до един обаче имаха завързани около вратовете си червени шалчета.

Един млад мъж пристъпи напред и застана пред тях.

— Добре дошли, другари — каза той гръмко. — Името ми е Дино, а вие вече сте под мое командване.

Дино беше млад, на около двайсет и две, но притежаваше увереността и обаянието на роден лидер. Първоначално се отнесе с подозрение към трите жени, появили се изневиделица в лагера му.

— Ако работите за фашистите — каза той с безизразен тон, — ще бъдете мъртви още преди зазоряване.

Ливия отново обясни, че просто се опитват да стигнат до Неапол.

— Избрали сте наистина лош момент за прекосяване на фронтовата линия — заяви Дино. — Ако германците не ви видят сметката, съюзническата артилерия със сигурност ще го направи. Най-добре ще бъде да изчакате няколко седмици. Дотогава германците ще бъдат принудени да се изтеглят нататък. — Той направи широк жест с ръка в южна посока. — След това пътят ви до Неапол ще бъде чист.

— Можем ли да останем тук, докато чакаме?

— Не можем да си позволим да изхранваме гости. Ако искате да ядете, ще трябва да работите.

— Разбира се.