Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Едно конкретно нещо обаче продължаваше да я терзае и тя използва първата попаднала й възможност, когато двамата с Дино останаха насаме, за да поговорят.

— Какво мислите относно наказателните акции? — попита тя. — По пътя насам видяхме някои ужасни неща. Германците убиват невинни хора заради вас.

— Така е — кимна Дино. — Те са извършили много зверства в този район.

— А не бихте ли могли… — Ливия се поколеба. Не й се искаше да бъде прогонена от единственото убежище, което имаше, но нямаше как да не зададе този въпрос. — Не можете ли да оставите Съюзниците да водят битките? Тогава ще има по-малко акции срещу мирното население.

— И да оставим американците да ни свършат мръсната работя? — Изражението на Дино стана мрачно. — Този въпрос е бил обмислян на най-високо ниво, от съюзническите командири. Нашите заповеди идват директно от тях и те ни казват да продължаваме. Пък и каква точно алтернатива имаме, така или иначе? Да се оставим да бъдем изнудвани от германците и да не правим нищо, докато други хора се бият за нашата страна? Италия се опозори достатъчно, когато помогнахме на тези фашисти. Сега ние трябва да бъдем тези, които ще се отърват от тях.

Въпреки политическите си различия със Съюзниците, партизаните възприемаха себе си като част от съюзническите сили и спазваха военната дисциплина като всяка друга армейска част. Понякога получаваха заповеди директно от Лондон чрез кодирани съобщения по радиото. След края на новинарската емисия водещият казваше, че сега ще прочете списък със съобщения за „нашите приятели зад граница“. „Марио, кравата на брат ти е болна“ означаваше, че трябва да се организира атака срещу склад за гориво. „Баба ти е настинала“ беше заповед за следене на трафика в определена зона. „Небето е червено“ бе сигнал за увеличаване на партизанската активност.

Въпросът кога ще пристигне Пета армия присъстваше доста често в разговорите им. Бяха чули, че в Рим авторите на графити вече си правеха шеги с надписи по стените от сорта на: „Американци, дръжте се! Скоро ще дойдем, за да ви освободим“.

От своя страна германците оставаха уверени, че действията на Съпротивата няма да дадат никакъв резултат. Всички знаеха за популярната шега на майор Долман, един от техните командири, който бе казал на своите висшестоящи: „Можем да бъдем спокойни, докато враговете ни разчитат на партизаните да свършат нещо. Италианците принципно мразят да се надигат — било то от леглото или срещу някой враг“.

Беше трудно да опази косата си от въшки, така че Ливия помоли една от партизанките да я подстриже късо. Повечето от жените, участващи в сраженията, бяха направили същото. Докато седмиците отминаваха, тя все повече започваше да заприличва на тях.

Колкото до Джеймс, Ливия се опитваше вече да не мисли за него. Тази част от живота й със сигурност беше приключила. Това бе приятен, но кратък антракт между серия от трагедии и когато се помъчеше да си спомни времето, което бе прекарала с младия офицер, то й се струваше нереално като сън.

Джеймс се присви в стрелковото гнездо, докато пръстта се сипеше във врата му. А тя се сипеше, защото някакъв снаряд бе експлодирал на около двайсет метра от мястото, където беше приклекнал. Ушите му все още пищяха от гръмовния звук. Но всичко беше наред, защото сега той бе просто един от съюзническите войници. Всяка нощ, подобно на някаква извратена игра на тенис, в която топката е заменена с високоексплозивни субстанции, двете страни бомбардираха позициите си по този начин. Снаряд за снаряд. Едва от миналата седмица германците бяха започнали да стават по-изобретателни, изпращайки след падането на мрака бомби пеперуди 50които безшумно се спускаха в окопите, или пък изстрелвайки фосфоресциращи ракети към пристанището, намиращо се далеч зад тях.

— Ще ми се да млъкнат — измърмори Робъртс до него, докато се бореше с радиото. — Скоро ще дойде време за Сали.

— Трябва да спреш да слушаш тези глупости.

— Това са единствените глупости, които можеш да слушаш на това място. — Радиото запращя, докато Робъртс се опитваше да настрои честотата, и тогава чуха изкусителния й глас. Това беше тя — Аксис Сали 51.

— Здравейте, момчета? — измърка тя. — Как сте тази вечер? Този дъжд е страшно досаден, нали? На мен, разбира се, ми е топло и уютно в мъничката ми палатка, но наистина ми е жал за вас. Казаха ми, че по-късно ще се извие гръмотевична буря. А вие сте някъде навън, петдесет хиляди човека, и изобщо нямате къде да се подслоните. Петдесет хиляди. Божичко, това превръща брега на Анцио в най-големия военнопленнически лагер в света. И знаете ли кос е най-интересното? Той е на пълна самоиздръжка. — Тя се изкикоти на шегата си, а после дрезгавият й глас стана по-нисък и съчувствен. — Чухте ли за бедничкия редник Ейбълман? Прибрахме го от ничията земя преди няколко часа. Изглежда е стъпил на противопехотна мина. Гаднички са тези мини. Сега вътрешностите му висят навън. Лекарите правят, каквото могат, разбира се, но не хранят особени надежди за оцеляването му. Сега ще ви пусна малко музика, за да ви ободри, приятели.