Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Джейс изскърца със зъби и продължи напред. Наистина си мислеше какво ли прави Ливия в момента, но в нейния случай най-вероятно ставаше дума за нещо далеч по-неприятно от ласките на споменатия хитрец. Той се опита да прогони тази мисъл от съзнанието си. Точно сега единственото нещо, което имаше значение, бе да се добере до сигурно място.

Вляво от него се чу звук, наподобяващ лая на малко кученце. Някой стреляше с „Шмайзер“ в мрака. Чу се задавен вик, после стрелбата прекъсна.

Той спря, за да провери дали телефонният кабел, който се размотаваше зад него, не се е закачил някъде. Намираше се толкова близо до германските позиции, че дори и най-тихият звук би могъл да го издаде. Швабите, разбира се, имаха свои собствени съгледвачи в ничията земя. Не бе необичайно явление двама мъже, германец и съюзник, да пълзят един срещу друг в пълна тишина и да се усетят чак когато блъснат главите си. Следваше ръкопашна схватка, докато единият от двамата не паднеше мъртъв.

Джеймс се извъртя на една страна и внимавайки да не вдигне глава, приближи бинокъла до очите си. Скоро една експлозия освети не само небето, но и германците. Забеляза, че в момента укрепват позицията, която наричаха „Канавката Дюселдорф“. „Мюнхенският хълм“ пък изглеждаше пострадал от директно попадение на снаряд.

Чу шепот вдясно от себе си. Предположи, че е германски патрул, поел на същата мисия като него. Остана абсолютно неподвижен. Имаше нещо странно в тези нощи, цялата комуникация се провеждаше чрез шепнене, за да не бъде привлечен вражеският огън, а когато някой наистина откриеше огън, звукът беше толкова оглушителен, че те заболяваха ушите.

Шепнещите явно бяха отминали. Той откачи телефонната слушалка от раницата си и каза съвсем тихо:

— Двайсет шваби при Дюселдорф.

— Прието. Пази се.

Минута по-късно четири снаряда от минохвъргачка се стовариха едновременно в окопа, където Джеймс бе забелязал да строят допълнителни укрепления.

Той остана на място, съобщавайки на всеки десет минути за нови цели. Враговете инсталираха картечна установка в „Кьолнския краварник“ — който вече изобщо не беше краварник, а само купчина обгорени камъни. Минута по-късно камъните бяха още по-обгорени след падането на няколко снаряда. Джеймс видя как немците бързо започнаха да изтеглят някакво подвижно противовъздушно оръдие от „Берлинския завой“, когато снарядите на минохвъргачката започнаха да се сипят край него. Тъкмо бе взел телефона, за да съобщи за нова цел, когато гласът от другата страна му каза:

— Време е да се връщаш, друже.

— Вече?

— Промяна в плана. Придвижваме се. — Ясно можеше да долови потиснатата възбуда в гласа на мъжа. Може би това, което всички твърдяха, беше истина. Че големият пробив ще дойде съвсем скоро. Джеймс се претърколи, за да застане с лице към позициите на своите, и отново запълзя през калта към относителната сигурност на съюзническите окопи и землянката си.

Тази землянка беше негов дом през трите седмици, които бе прекарал тук. Построена от предишна дивизия, тя имаше диаметър от около два метра, а покривът й бе изграден от железопътни релси, покрити с чували пясък. Самите релси бяха облепени със стари броеве на вестник „Звезди и ивици“, а по пода имаше още няколко чувала с пясък, върху които стъпваха при някое от честите наводнения. Други чували изпълняваха функцията на легло. През деня Джеймс споделяше това малко пространство, както и леглото, с още двама мъже — Робъртс и Харви. Той не знаеше почти нищо за тях, но същевременно ги познаваше по-добре от всеки човек, когото бе срещал някога. Часовете, прекарани на това клаустрофобично място под почти непрестанните бомбардировки, бяха оголили тяхната същност и характерите им до такава степен, че тримата имаха чувството, че се познават от деца. Животът тук не можеше да се нарече безгрижен, но беше изненадващо простичък. Джеймс не притежаваше нищо, не се интересуваше от пари, защото нямаше за какво да ги харчи, разговаряше с непознати хора, сякаш му бяха стари приятели, не се беше къпал и преобличал от две седмици, когато последно го бяха изпратили под душовете.

Когато Джеймс за първи път подаде молбата си да бъде преместен на фронтовата линия, майор Хийткоут не можа да повярва на очите си. Бойните действия в Италия бяха навлезли в най-кървавата си фаза и въпреки че бе забранено новините за това да достигат до вестниците, стотици съюзнически войници бяха дезертирали. Други бяха предпочели да се прострелят в крака или бедрото, за да не останат на фронта, а множество страдаха от психични разстройства вследствие на тежките бойни условия. Лекарите се бяха видели в чудо, защото подобно масово полудяване не се бе случвало от битката при Сома 52.