Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Беше абсолютно откачено някой с лека, спокойна и добре платена работа в Полевата служба за сигурност да пожелае доброволно да отиде на място, което бе накарало толкова много войници да загубят разсъдъка си.

В крайна сметка Джеймс осъзна, че най-лесният начин да получи това, което иска, бе просто да сподели с майора истинските причини, поради които желае да замине на север. Недоверието бързо прерасна в шок. Новината, че сватбеният офицер, човекът назначен на тази позиция, за да възпрепятства всячески браковете с италианки, всъщност търси някакво местно момиче, за което планира да се ожени, бе доказателство за това, което майор Хийткоут бе подозирал от доста време — че Джеймс страда от някаква остра форма на морална изроденост, така че колкото по-бързо се отървеше от него, толкова по-добре. Той даде на младия офицер само няколко часа, за да си събере багажа и да разчисти бюрото си. Нямаше време да отиде в „При Тереса“, за да пийне грапа с Анджело на сбогуване. Нямаше време да изпрати известие във Фишино какво планира да направи. Нямаше време да погледа как залязващото слънце обагря водите на Неаполския залив в кървавочервено. Нямаше време за чаша марсала с яйце в компанията на доктор Скотера. Нямаше време и за една последна разходка по Виа Форчела. Всъщност успя единствено да надраска набързо бележка до Джъмбо, в която обясняваше накратко какво се е случило и молеше приятеля си да разпита своите хора в Подразделение А за местоположението на Ливия.

Докато крачеше към пристанището, откъдето щеше да замине за Анцио, в главата му зазвуча куплет от сантиментална балада. Една от песните, които продавачите на нотни листа пееха в парка под прозореца му:

Каквото и да се случеше, независимо дали щеше да успее да открие Ливия или не, той имаше чувството, че нещо е безвъзвратно приключило.

Откри на пристанището болничния кораб, който щеше да го откара до Анцио. Беше се забавил заради лошото време и точно в момента италианските докери сваляха от него сякаш безкрайна редица с носилки, върху които лежаха бинтовани, стенещи мъже. Джеймс беше шокиран от мръсотията, с която бяха покрити. Приличаха повече на изтощени ученици, изнесени заради контузия от игрището за крикет, отколкото на войници: втвърдена кал покриваше крайниците им, лепнеше в косите им, изпълваше дори устите и очите им. Някои от носилките бяха плувнали в кръв в случаите, когато лекарите не бяха успели да се справят с раните. Джеймс се запита как е прекарал толкова дълго време в Неапол, без никога досега да види никой от тези кораби, с техния товар от премазана човечност.

Пътуването до брега на Анцио отне едва час и половина, но бе като влизане в един съвсем различен свят. Корабът спря на няколко мили от брега в очакване на мрака и Джеймс успя да се наслади на залеза, красив също като онези, които бе наблюдавал в Неапол. После с ниско боботене двигателите се включиха отново и корабът пое към малък залив на далечния бряг, пълен с най-различни по размер плавателни съдове — разрушители, катери и дори няколко фрегати. Над тях се носеха баражните балони, които винаги бяха напомняли на Джеймс за летящи слонове. Той се изправи на палубата, загледан в приближаващия се бряг. Нямаше никакви светлини и навсякъде се стелеше тишина. Беше му трудно да повярва, че това пред него е бойно поле.

Високо над брега се появи самотен изтребител „Месершмит“ и започна да кръжи наоколо лениво и безцелно, подобно на насекомо.

— Най-добре влез вътре — извика един матрос на Джеймс. — Това е Сънчо Чарли. Може да реши да постреля по нас, ако не си намери по-добра цел.

Джеймс продължи да наблюдава самолета.

— Защо му викате така?

— Защото е първият, който излита вечер, винаги в един и същи час. Човек може да си сверява часовника по него.

Месершмитът зави и се спусна към един от разрушителите. Намираха се твърде далеч, за да видят изстрелите на противовъздушното оръдие, но облачетата дим показваха накъде са насочени снарядите. След малко самолетът направи кръг във въздуха и се отправи към сушата.

Внезапно на около стотина метра от морето изригна водна струя, после още една и още една, сякаш край тях преминаваше някакъв кит с чудовищни размери.

— Започна се. Това трябва да са сто двайсет и двойките — сподели с Джеймс същият матрос.

Сякаш в отговор на невидим сигнал, сумракът избухна в ярки светлини — от вътрешността на сушата към брега полетяха ракети, а във въздуха затанцуваха искрите на картечни изстрели.