Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Атаката явно приближаваше: от тях се очакваше да проправят път за Първа бронетанкова дивизия, придвижвайки се бавно напред заедно с хората от Специалните части.

— Това означава, че ще трябва да изчакаме дневната светлина — каза Робъртс.

Джеймс кимна: всички знаеха, че танковете трябва да виждат какво се случва пред тях, докато се придвижват, дори това да означаваше загубата на всички преимущества, свързани с една изненадваща нощна атака.

В крайна сметка тяхната част получи заповед за придвижване. Стояха рамо до рамо по двойки в пълния с хора окоп и изчакваха нещо да се случи. Войникът зад Джеймс обясняваше, че италианките предпочитали да ги чукаш на задна прашка, докато английските момичета харесвали да бъдат отгоре. Разговорът по темата продължи доста дълго, докато в един момент, точно преди зазоряване, не започна преградният артилерийски обстрел и говоренето стана невъзможно заради шума. За четирийсет и пет минути всяко голямо оръдие, позиционирано в бреговия плацдарм, насочи огъня си срещу немските позиции.

Те продължаваха да чакат, придвижвайки се бавно през окопите с пищящи уши. Пред тях битката вече беше започнала, но те още не можеха да се включат в нея. Колко британско, помисли си Джеймс, дори когато се готвим да рискуваме живота си, културно сме се подредили на опашка. Въпреки това той отбеляза, че ситуацията бе далеч по-малко благоприлична, отколкото би била примерно на една опашка за бекон. Навсякъде около него мъжете се облекчаваха, а някои дори бяха приклекнали и се изхождаха по голяма нужда, защото нервите им просто не бяха издържали. Междувременно първите ранени вече бяха започнали да се връщат и изглеждаха замаяни или щастливи, че се махат от този ад, в зависимост от сериозността на раните си.

— Не изглеждат чак толкова зле — промърмори Харви.

— Това са тези, които могат да ходят — отбеляза Робъртс. — Останалите бедни копеленца все още са някъде там.

В крайна сметка достигнаха края на опашката, излязоха от окопа и се затичаха напред. Странно беше да се движат изправени на това място, което толкова дълго време бяха прекосявали единствено пълзейки в калта. Но край тях хиляди мъже правеха същото. Навсякъде по земята лежаха тела, телата на съюзнически войници, мъртви или ранени. Не се виждаше никакъв медицински персонал с носилки или може би лекарите просто не смогваха заради огромния брой на пострадалите. Джеймс следваше мъжа, който тичаше пред него. Когато той спираше, и Джеймс спираше, когато залегнеше, залягаше и Джеймс, когато отново се втурнеше напред, Джеймс правеше същото. Пред тях бойни самолети кръжаха над мястото, което най-вероятно бе сърцето на битката.

Някакъв ужасен германски войник тичаше към тях, вдигнал ръце във въздуха, за да покаже, че се предава. Някой му посочи окопите зад тях и му каза да продължи да бяга. После наоколо започнаха да падат снаряди — малки немски осемдесет и осмици. Джеймс скочи в кратера, останал след някаква експлозия, и изчака там заедно с група американски пехотинци за някого с минохвъргачка. Той и Харви бяха изгубили останалите от своята част в хаоса. По някое време при тях пристигна екип с минохвъргачка.

— Позиция? — изръмжа въпросително единият от мъжете, докато се бореше с тежкото си оръжие. Харви внимателно надигна глава, за да погледне. Докато го правеше, един снаряд отнесе парче от черепа му. Той падна назад, без да издаде звук, с учудване в угасващите очи. От устата му бликна кръв. Джеймс се опита да подхване приятеля си, но усети как главата на Харви се разпада в ръцете му като счупено яйце. Между пръстите му се стичаше гъста, черна кръв.

— Бързо! — викна той на един от американците. — Дай ми твоята сулфа.

Всички редници имаха медицински чантички на коланите си с бинтове и кутийки със сулфонамиден прах. Американецът поклати глава:

— Няма смисъл. Това момче е пътник. Нямам намерение да ти давам нещо, което може да потрябва на самия мен.

— Дай ми го! — кресна Джеймс.

Нещо в гласа му накара мъжа да свие рамене и да му подаде кутийката. Джеймс сипа праха в раната, но американецът се оказа прав. Харви беше мъртъв още преди Джеймс да вземе бинт, за да го превърже. Той изтри кръвта от ръцете си в панталона.

Войникът с минохвъргачката стреля четири пъти и каза, че това е всичко, което може да направи. Джеймс неохотно изостави тялото на Харви и се качи обратно на бойното поле. Запълзяха към немските позиции. Още няколко от тях бяха улучени, но после един британски изтребител „Спитфайър“ видя проблема и откри огън по картечното гнездо на германците. Някой изкрещя заповед и те отново скочиха на крака и се затичаха напред. Джеймс едва не падна в един окоп, но осъзна, че той е немски. Покатери се от другата му страна и продължи на бегом. Нов окоп. Някакъв немски войник, който тичаше приклекнал, се извърна и хвърли нещо по Джеймс, което го удари силно по брадичката.