Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Той, разбира се, заемаше мястото на някого другиго.

Харви кимна:

— Стивънс — каза тихо. — Беше убит от противопехотна мина преди две нощи. Погребахме го отвъд потока.

Той разведе Джеймс из окопа, за да му покаже позициите на тяхната рота. Някъде отпред се чуха гласове, които крещяха нещо на немски. Харви се провикна:

— Ruhe da, wir koennen nicht schlafen.

— Какво им каза? — попита Джеймс.

— Да млъкнат и да ни оставят да спим — отвърна Харви.

Джеймс установи, че перспективите за оцеляване на артилерийските съгледвачи не бяха особено големи. Всяка нощ някой от тях пропълзяваше в ничията земя между различните точки на наблюдение и даваше на минохвъргачката координати за прицелване, когато забележеше вражеска активност. Прекарваха дните в опити да поспят, лов на въшки из косите си — рекордът на землянката беше осемдесет и пет за един ден — писане на писма, състезания с бръмбари и очакване на вечерта, когато камионът за амуниции докарваше хранителните им дажби.

На втората си нощ, докато пълзеше в ничията земя, Джеймс забеляза бавно придвижваща се немска каска недалеч от него. Секунди по-късно главата, върху която се намираше каската, се повдигна леко. Джеймс бързо извади пистолета си и се прицели. Врагът беше в обсега му. Всичко, което трябваше да направи, беше да дръпне спусъка. За миг мислеше наистина да го стори, но после промени решението си. В момента заповедите му бяха не да убива, а да наблюдава. Ако стреляше, щеше да лиши едно семейство от син, може би и някоя жена от съпруга й, а това нямаше да промени хода на войната по никакъв начин. Всъщност бе доста по-вероятно по този начин да издаде собствената си позиция, а отмъщението на немските минохвъргачки нямаше да закъснее.

Той вдигна предпазителя и плъзна пистолета си обратно в кобура. Беше добър войник и ако му наредяха да убива, щеше да го стори. Но нямаше намерение да отнема човешки живот просто ей така.

Докато седмиците отминаваха, а обещаното напредване все така биваше отлагано, личният му свят стана съвсем мъничък, ограничен до землянката и мястото му на бойното поле. Само някъде в дълбините на съзнанието му се таеше смътният спомен, че има причина да премине отвъд възвишенията и реката, отвъд красивите синьо-бели хълмове, които се виждаха в далечината и блокираха пътя към Рим. Животът му с Ливия бе един друг живот й той си мислеше за нея като за мираж, предизвикващ някакъв неясен, отчаян копнеж за смях и нежност, за уханието на фетучине ал лимоне, за нещо, което не е покрито с кал, въшки и кръв.

Джеймс пропълзя обратно в землянката, където завари Робъртс да събира багажа.

— Чу ли? Махаме се оттук — ухили му се той.

— Къде отиваме?

— В Чистерна, доколкото разбрах.

Сърцето на Джеймс ускори ход. Чистерна се намираше по пътя към Рим.

— Значи това е големият пробив?

— Така изглежда. Крайно време беше, дяволите да го вземат.

Те се присъединиха към останалите от своята рота и се насочиха към сборния пункт. Отдалечаването от фронтовата линия беше доста странно преживяване. Като за начало човек трябваше да ходи приклекнал, също както в окопите. После, докато се отдалечаваше от обсега на немските снайперисти, можеше да се изправи до приведено положение, докато най-накрая не му се удадеше възможността за първи път от седмици да се изправи съвсем и да ходи спокойно, изпълнен с прекрасното усещане, че никой не се опитва да го убие в момента.

Имаше опашка от хора, които вземаха амуниции от пристанището. Джеймс подсвирна. Последния път, когато беше тук, купчината с амуниции беше висока колкото барачка, докато сега бе достигнала размерите на църква, а явно е била още по-голяма, преди артилеристите да вземат своите неща.

— Няма спор, голямшка е — промърмори Робъртс.

Дадоха им храна, после се наредиха и зачакаха. Наоколо цареше обичайният хаос, който наставаше винаги преди атака — човек или пречеше някому, или се намираше на грешното място, или спешно търсеше нещо, което в крайна сметка се оказваше не чак толкова спешно. Докато минаваха покрай камион с припаси, Робъртс се спря.

— Я виж ти. Манерки за вода. Няма да е лошо да вземем няколко. Ако знам нещо за дългите преходи, то със сигурност е, че се ожаднява доста.

Никой не ги гледаше, така че и тримата си взеха по една допълнителна манерка, която окачиха на гърбовете си при останалата екипировка.

Харви използва свободното време, за да напише писмо до приятелката си. Когато свърши, го подаде на Джеймс, за да го прочете и подпише. Всяко писмо следваше да бъде цензурирано и ако човек искаше да го изпрати бързо, го даваше за цензуриране на някой от бойните си другари. По това време Джеймс вече знаеше почти всичко за Каролайн, чийто офис се намираше в сградата на британското правителство. Той бързо прегледа писмото. „Скъпа, Каз, по времето, когато четеш това, най-вероятно вече ще си научила за големия пробив. Всички тук са превъзбудени. Надявам се единствено да не подведа другарите си. Страшно много се радвам, че Гулд и Робъртс ще бъдат с мен, както знаеш, бих могъл да им поверя живота си. Надявам се, че вече сте разрешили проблемите, които имахте с шефа ти. Ще ти пиша отново при първа възможност, но не се тревожи, ако следващото ми писмо се забави. Предполагам, че в следващите няколко дни ще има проблем с пощенските услуги“. Джеймс подписа листа и го върна на Харви. Самият той нямаше намерение да се занимава с писма. Родителите му бяха единствените хора, на които би могъл да пише, а думите по никакъв начин не биха могли да опишат живота му такъв, какъвто беше в момента. Той и Робъртс прекараха времето си, почерняйки лицата си с кал.