Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Господи! — възкликна Джеймс, потривайки лицето си с ръка. Мъжът го беше замерил с консерва, която се търколи в немския окоп. Джеймс осъзна, че греши и това не е консерва, а граната, чак когато дойде експлозията. Ударната вълна го отхвърли назад. Той с усилие се изправи на крака, вдигна пушката си и стреля по бягащия германец, но не успя да го улучи.

Вече бяха прекосили ничията земя и се намираха на вражеска територия. Той подмина група от четирийсет или петдесет пленници, охранявани от един-единствен редник. После дойде времето на неизбежната контраатака. Няколко десетки танкове „Тигър“ превалиха билото на хълма пред тях и се насочиха към напредващата съюзническа пехота. Пленниците ги наблюдаваха с интерес, подобно на зрители по време на спортно състезание. Джеймс се върна в немския окоп и помогна на един мъж с минохвъргачка да взриви два от танковете. После, точно толкова внезапно, колкото се бяха появили, „тигрите“ започнаха отстъпление. Куполите с оръдията им се завъртяха, за да стрелят назад, докато се оттеглят.

Цялата битка през този ден протече по подобна схема — напредване в големи хаотични групи, които даваха много жертви, и прикриване в някой окоп или стрелково гнездо, докато многочислеността на Съюзниците не принудеше германците да отстъпят. Имаше и неща, които забавяха напредването им. Минните полета вземаха огромно количество жертви. Справяха се с тях благодарение на така наречените „змии“ — дълги тръби, пълни с експлозиви, които танковете хвърляха сред мините и след това по тях се откриваше огън, докато цялото минно поле не експлодираше. После безопасният път през тези полета биваше маркиран с бяла лента.

Изминаха така около седем километра. Джеймс се придвижваше с група от още трийсетина войници и за известно време не срещнаха никаква съпротива. После над тях прелетя изтребител „Спитфайър“, който явно ги взе за германци, защото откри огън. Разделиха се и скочиха в канавките край пътя, докато куршумите се забиваха в калта на пътя, рисувайки две смъртоносни линии, насочени към тях. Когато излязоха, установиха, че четирима от групата са мъртви.

— Ще сваля това тъпо копеленце, ако се върне — крещеше някакъв ефрейтор. Само дето никой от тях не разполагаше с оръжие, което би могло да свали самолет. Всичко, което им оставаше, бе да се молят откаченият пилот да не ги атакува отново.

Малко по късно Джеймс видя как мъжете пред него изведнъж започнаха да размахват ръце във въздуха и да извиват тела, сякаш танцуваха жига особено ентусиазирано. Вече бе преживял достатъчно битки, за да знае какво означава това: някъде отпред имаше картечна установка „Шпандау“, чиито куршуми разкъсваха телата на войниците, докато те умираха, все още изправени на крака. Наричаха този зловещ танц „Балет Шпандау“. Джеймс отново се скри в един окоп. Усети, че бедрото му е подгизнало, и сведе очи. Куршум бе пробил допълнителната манерка, която си беше взел от камиона. Той я вдигна към устните си и изпи остатъците от водата.

Някакъв офицер го потупа по рамото:

— Ела с мен.

Джеймс кимна, за да покаже, че е разбрал. Офицерът се измъкна от укритието и двамата с Джеймс се втурнаха към картечното гнездо. Офицерът го достигна първи, вдигна оръжието си и падна поразен от куршум в гърдите. Джеймс, който се намираше зад него, тъкмо се прицелваше. Той стреля и германецът се строполи безжизнен върху картечницата си. Вторият немски войник в картечното гнездо, който се грижеше за презареждането, се изправи, вдигнал ръце във въздуха:

— Kamerad — извика той. — Предавам се.

Джеймс му направи жест с ръка да се маха и продължи напред. Не бе направил и няколко крачки и някой, когото така и не видя, го простреля. Джеймс вече беше свикнал с подобни инциденти, които рано или късно те застигаха на бойното поле.

За своя огромна радост скоро срещна Робъртс, който също беше ранен. Едното му ухо бе разкъсано и по врата му течеше кръв.

— Нямам никакво намерение да се връщам през тези шибани минни полета — каза той на Джеймс. — Ще изчакам тук, докато не превземем Чистерна и не се появят камиони, които да ме отведат у дома. Предполагам, че това ще се случи съвсем скоро. — Той кимна напред, където градът вече ясно се виждаше между хълмовете.

Когато стигнаха до Чистерна, подминаха колони от стотици германци, които се бяха предали и ги отвеждаха под охрана. Въпреки че между сградите все още се чуваше звукът на картечен огън, пътят в града вече бе маркиран с бели ленти, които минаваха край обгорените останки на множество танкове. Няколко жени надничаха от вратите. Деца махаха срамежливо. Група изтощени войници бяха приклекнали край едно радио.