Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Задната част на самолета В-17 беше претъпкана и много шумна. Претъпкването беше резултат от това, че отделението за бомбите беше пълно със сандъци, съдържащи оръжия, амуниции и провизии. Седалки нямаше, така че Джеймс и Джъмбо се бяха смушили между сандъците и се държаха за кожените ленти, които опасваха товара. Джеймс стискаше раница и малко куфарче. Един от по-малките бомбени шлюзове беше отворен и под тях проблясваха реките и езерата, посребрени от лунната светлина.

— Ще скочим от два ангела — извика му Джъмбо. — Няма да се притесняваш.

Джеймс кимна с изражение, което се надяваше да излъчва увереност. Никога досега не бе скачал с парашут, но от обясненията на Джъмбо беше схванал, че е добре подобно действие да се извърши от максимално високо. Два ангела, или казано на нормален език, две хиляди фута 54, трудно можеха да се възприемат като максимална височина. Общо взето, на такова разстояние от земята човек трябваше вече да е отворил основния си парашут, така че на Джеймс изобщо не му се мислеше как ще има време да реагира, ако нещо се прецака и трябва да прибегне към резервния. Въпреки това, когато самолетът зави към планините, той усети как пулсът му се ускорява от вълнение и причината за това не беше само в обтегнатите му нерви. Отчаяно се надяваше Ливия да е получила съобщението му и да го очаква някъде там долу.

Официално Джъмбо беше този, който трябваше да скочи, за да осъществи контакт с партизаните, а Джеймс беше на борда само за да помогне при разтоварването. Според доклада, който пилотът щеше да предаде след края на полета, Джеймс щеше да загуби равновесие и да падне от самолета, докато е избутвал един от сандъците. Джъмбо го увери, че това си е съвсем стандартна схема за превозване на хора, която спестява необходимостта от официално разрешение.

След двайсет минути Джеймс усети, че самолетът започва да се спуска. Джъмбо стана на крака.

— Време е да се заемем с разтоварването — извика той.

Двамата разрязаха кожените ленти и започнаха да избутват сандъците към бомбения шлюз. Когато той се разтвори, Джеймс видя под тях някакъв далечен огън, малък и блещукащ като светулка в нощта.

— Ето го сигнала — провикна се Джъмбо. — Действай.

Двамата избутаха първия сандък. Той се завъртя, увлечен от въздушната струя, а после над него разцъфна парашутът му с цвят каки и сандъкът започна бавно да се спуска. Джеймс искрено се надяваше и собственият му скок да протече толкова гладко. Сега обаче нямаше време да мисли за това. Избутваха сандъците един по един, докато Джъмбо не му даде знак да спре. Самолетът направи обходна маневра, докато отново не се озова над малкия огън.

— Хайде! — извика Джъмбо и двамата възобновиха работата си. Скоро всички сандъци поеха по пътя си към земята.

— Как се чувстваш? — изкрещя Джъмбо.

— Ужасен до мозъка на шибаните си кости — изкрещя в отговор Джеймс. Джъмбо явно беше чул нещо доста по-различно, защото кимна окуражително и вдигна палци. Притиснал куфарчето до гърдите си, Джеймс пристъпи към шлюза. Под него хълмовете изглеждаха притеснително далечни. Бе поразен от мисълта колко идиотска е цялата идея с този скок в бездната. После Джъмбо го бутна и той пропадна с главата напред в нищото. Последваха няколко секунди на дива паника, но скоро усети благословеното изпъване на въжетата, когато парашутът му се разтвори и забави падането.

Последните сандъци се рееха във въздуха под него. Той вдигна очи и видя вдясно от себе си Джъмбо, който се носеше пет-шест метра над него. Можеше да види на земята дребните тъмни фигурки, които вече отнасяха сандъците нанякъде. После забеляза позната слабичка фигура, която тичаше към мястото, където трябваше да се приземи, и изпита усещането, че влюбеното му сърце се рее нейде из облаците над него.

— Обичам те! — Извика й той. — Обичам те! — Осъзна, че тези думи всъщност звучат ужасно красиво на италиански, и затова ги извика отново. — Ливия, обичам те!

Земята посрещна нежно двамата ангели, за единия от които партизаните по-късно разказваха, че се хилел неистово дори докато се претъркулвал, за да смекчи падането. После тя вече беше в обятията му, а платът на парашута ги обгръщаше, докато той мълвеше отново и отново:

— Ливия, толкова съжалявам. Толкова съжалявам. Никога повече няма да те изоставя. Никога.

Седяха върху едно паднало дърво недалеч от лагера.

— Донесох ти някои неща — каза той, отваряйки куфарчето. — От черния пазар в Рим. Хляб от пекарната на Пиаца Трилуса. И виж! — Той внимателно извади най-ценното си притежание. — Моцарела. Сигурно някой фермер от провинцията я е донесъл в Рим. Невероятно, нали?