Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Един по един всички кимнаха.

Джеймс и Ливия също поемаха смени за патрулиране точно като всички останали. Една нощ чуха изстрели в мрака някъде пред тях. Партизански отряд беше попаднал на група германци. Джеймс и Ливия залегнаха и откриха прикриващ огън, за да могат другарите им да се изтеглят на по-добра защитна позиция. Престрелката беше кратка и напрегната.

— Добре стреляш — призна Ливия неохотно, докато ставаха на крака.

— Ти също — усмихна се Джеймс. — Въпреки че честно казано, това изобщо не ме изненадва.

— Трябва да отбележа, че тези партизани се превръщат в истинска бойна машина — каза гордо Джъмбо, докато пресичаше пътя, за да се присъедини към тях. — Когато започвахме, много от тях дори не знаеха как да заредят оръжията си. А сега вече са напълно способни и мен да научат на едно-две неща.

Немците, които преминаваха по планинските пътища, се придвижваха основно на север, отдалечавайки се от фронта. Но засега това бяха основно камиони с продоволствия. Партизаните чакаха появата на бойните дивизии. В лагера се усещаше напрежение, познатото съчетание от апатично бездействие и ужас, което предхождаше всяка битка.

Джеймс използваше всяка възможност двамата с Ливия да поговорят в гората. Това бе единственото място, където можеха да си осигурят уединение. Веднъж двамата откриха черешово дърво и похапнаха от зрелите, сладки плодове, докато разговаряха. Ливия все още не бе казала нищо за желанието на Джеймс да остане в Италия след войната и той реши да не я притиска. Вместо това двамата дискутираха нейните новопоявили се политически убеждения.

— Като за начало Италия трябва да бъде освободена. После трябва да бъдат освободени и хората — обясняваше пламенно тя. — Фабриките и фермите трябва да бъдат дадени на пролетариата, а не отново да се върнат в ръцете на богаташите.

Джеймс изяде поредната череша. Склонността на Ливия да говори с политически лозунги, откакто се бе присъединила към гарибалдините, беше малко изнервяща, но разбираема предвид обстоятелствата.

— А какво ще стане, ако пролетариатът не ги иска? — попита той. — Или просто вземат това, което им се даде, и го ограбят?

— Пролетариатът краде заради несправедливата система, която не му дава друг избор — рече тя непреклонно. После обаче си спомни колко много се дразнеше, когато някой откраднеше нещо от нея. — Разбира се, трябва да има и лидери — призна тя. — Партията трябва да дава напътствия за народа.

— А ще има ли избори, които да определят тези лидери?

— Демокрацията вече показа ясно, че е неправилен начин за разпределение на властта.

— Така си е. Хитлер достигна до абсолютно същия извод — промърмори той.

— Е, в такъв случай може би трябва да има избори — вдигна рамене тя. — Комунистите така или иначе ще ги спечелят.

— Но в такъв случай ще имате демократичен комунизъм.

— Е, и? Какво му е лошото на това?

— Просто си мислех, че вие комунистите не вярвате в тези неща. — Трябваше да признае, че демократичният комунизъм звучеше като една крайно италианска в същността си идея. Ако подобен политически режим можеше да проработи някъде по света, то това място бе именно тук. — А какво ще стане с религията? Предполага се, че трябва да затворите всички църкви, както направи Сталин.

— Разбира се, че няма да затваряме църкви! — възмути се тя.

— Тогава ще се получи нещо като католическо-демократичен комунизъм.

— А защо не?

— Ами ако пролетариатът е против женската еманципация? — попита той невинно. — Ще се съобразиш ли с желанието на масите?

— Ако пролетариатът е против, може да върви и да се обеси! — отсече тя. После осъзна какво прави той и присви вежди. — Нарочно ме дразниш, нали?

— Разбира се, че не. Никога не бих се осмелил да се шегувам с италианка. Вие вземате всичко присърце. — Тя го удари по ръката. — Ох! — възкликна Джеймс. Забеляза, че удря доста силно. Наистина беше заякнала. Ливия го удари отново. — Ама това боли! — възмути се той.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Ще се наложи да те ударя на свой ред — каза той и я чукна лекичко с юмрук.

— Това не е удар — заяви Ливия. — Ето това е удар. — Тя замахна още по-силно, за да го удари и по другата ръка, но той хвана китката й във въздуха и се опита да я извие зад гърба й. Двамата се сборичкаха. Засмените й очи бяха съвсем до неговите, а усмихнатите й устни — достатъчно близо, за да бъдат целунати. Той плъзна ръце под потника й, повдигайки го нагоре, и погледна прелестните и гърди, загорели от слънцето, със зърна, червени като вътрешността на смокиня, приканващи го да ги целуне и да ги стисне нежно между зъбите си.