Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Идвам с теб — заяви Джеймс, докато презареждаше оръжието си.

— Недей. Може да стане наистина напечено. Освен това трябва да се грижиш за Ливия.

— Не се дръж като задник. Някой трябва да те прикрива.

— Предай много поздрави на Елена от мен — каза Джъмбо и изскочи от окопа. Джеймс изпсува, вкара трескаво пълнителя в пушката си и го последва приклекнал, стреляйки наляво и надясно. Усети внезапна остра болка в рамото си и се строполи назад. Надигна се тъкмо навреме, за да види как покосяват Джъмбо точно докато хвърля мината по картечната установка. Пред очите му изригна ослепително бяла светлина, а после камионът избухна, превръщайки се в огнено кълбо, което погълна стоящите наоколо германски войници.

След десетина минути всичко приключи, а останалите немски камиони или се изтегляха на скорост, или вече бяха пленени. Но победата беше дошла на абсурдно висока цена. Партизаните бяха загубили повече от половината си хора.

Джеймс тръгна да търси Ливия, притичвайки от тяло към тяло, за да види дали не е сред ранените. Най-накрая я откри, приседнала край трупа на Джъмбо. Той седна до нея и известно време никой от тях не каза нищо. Когато тя най-сетне заговори, гласът й бе дрезгав и треперлив:

— Искам да се прибера у дома.

На следващия ден, докато погребваха мъртъвците, видяха нова военна колона да се придвижва през долината. Но този път униформите на мъжете не бяха сиви, а в цвят каки, а от антените на превозните средства се вееха съюзнически знамена.

Джеймс слезе при тях заедно с Дино, за да превежда. Ранената му ръка беше превързана и висеше върху завързано зад врата му парче плат. Обясни на командващия офицер какво се е случило и той им благодари.

— Между другото — обърна се мъжът към Джеймс, — говориш доста добре английски като за жабар. Къде си учил езика?

Джеймс отвори уста, за да обясни, но нещо го накара да размисли.

— Всъщност съм роден в Англия. Но израснах в Неапол.

— Така си и помислих. Както и да е — трябва да тръгваме след швабите. Още веднъж ви благодаря за това, което сте направили.

Докато крачеха обратно нагоре по хълма, покрит с дълги редици дървени кръстове, Дино отбеляза:

— Не му каза, че всъщност си британец, а?

— Не — отвърна Джеймс лаконично.

Дино го изгледа замислено. После двамата спряха край гробовете.

— Тук има толкова много кръстове. Мисля, че все ще се намери място за още един.

— Къде? — попита Джеймс неразбиращо.

Дино посочи:

— Ето там, в края. Чудесно местенце да те погребат, не мислиш ли?

— Изглежда много приятно…

— Може би самият ти трябва да бъдеш погребан там, до приятеля си Джъмбо. Как мислиш? „Тук е погребан Джеймс Гулд, офицер от британската армия, който даде живота си в битка, редом с италианските партизани… И така нататък, и така нататък“.

— Дино — възкликна Джеймс, — да не би да намекваш, че просто трябва да… изчезна?

Партизанският командир извади нещо от джоба си.

— Виж — каза той, разгръщайки пред него червен шал. В единия му ъгъл беше избродирано името „Джакомо“. — Той беше добър човек. Един от многото добри хора, които загинаха тук. Не мисля, че би имал нещо против, ако вземеш шала му. Ще свърши същата работа като комплект документи за самоличност, не мислиш ли? Освен това този шал заедно с едно писмо от мен, в което ти изказвам благодарностите си за помощта, ще отвори пред теб много врати в Италия след войната.

Дино притисна червеното шалче в здравата ръка на Джеймс:

— Отведи я у дома, Джакомо. Отведи Ливия обратно в Неапол.

Предстоят им сто километра. Сто километра, носещи по себе си белезите на войната, след като двете армии са си тръгнали. Наоколо няма никаква храна, но докато крачат, те създават блюда по магически начин от въздуха.

— Какво ще ми приготвиш за вечеря днес, Джемс?

— Днес… — той мръщи лице, защото това си е сериозен въпрос. — Днес ще ти приготвя антипасто от ночи ин камича, орехи в масло от пармезан.

— Орехите са от Соренто, нали?

— Разбира се. С тънки черупки и съвсем пресни. Нямат нищо общо с онези изсушени подобия на орехи, които използват британците.

— А как ще приготвиш маслото?

— Повече от ясно е, че ще го направя предварително. Доста преди вечерята, най-вероятно няколко часа преди това, за да може вкусът на босилека и на пармезана да попие в ядките.

— Много правилно — одобрява тя, — но за съжаление в момента съм много гладна. Причината е в цялото това ходене, нали разбираш. Можеш ли да ми приготвиш купа паста? Нещо, което да стане бързо?