Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Спри — каза тя и се отдръпна леко. — Искам да си говорим за политика.

— О… Ами… добре.

— Джеймс?

— Да?

— Дразня те — каза тя със смях и отново се притисна към него, плъзвайки хладните си пръсти под колана на панталоните му.

Малко по-късно, когато и двамата вече бяха голи, а тя правеше нещо особено приятно, което Джеймс помнеше от следобедите им в Неапол, той беше този, който лекичко я отблъсна.

— Всъщност имам нещо друго наум — промълви нежно.

Тя се плъзна нагоре и го целуна по устните.

— Какво например?

Той се протегна към ризата си, която се бе озовала закачена върху един от клоните на черешата, и разкопча джоба на гърдите.

— Освен сирене ти донесох и друг подарък от Рим.

Тя погледна към пакета презервативи в ръката му и повдигна вежди.

— Така значи? Най-нагло си предположил, че ще спя с теб?

— Не съм предполагал. Надявах се — каза той смирено. После видя изражението й. — Пак ме дразниш, а?

— Разбира се — каза тя, взе пакета и го разкъса със зъби. — Но също така съм ти ужасно сърдита.

— Защо? — простена той, защото точно в този момент тя му слагаше презерватива.

— Защото ако ми беше казал какво си ми донесъл още когато пристигна — ухили се тя, докато го възсядаше, — нямаше да изгубим толкова много време в разговори за комунизъм.

Двамата лежаха един до друг, прегърнати, докато потта изсъхваше по телата им в сянката на дървото. Джеймс видя някаква червенина върху стомаха на Ливия, но още преди да се притесни, че е ранена, забеляза, че това са останките от череша, която тя бе смачкала с тялото си, докато правеха любов. Той се приведе и облиза сладкия сок. Ливия потръпна.

— Какво правиш? — попита.

— Нищо — каза той и продължи да го прави.

— Изобщо не ми се струва като нищо.

— А как ти се струва?

— Струва ми се… доста приятно.

— В такъв случай ще продължа да го правя. — Той облиза останките от плода и после се огледа наоколо. На земята край тях имаше множество нападали череши. Той събра две шепи и се усмихна. — Чудя се какво ли бихме могли да направим с тези невинни малки плодчета?

Самотен немски самолет кръжеше над тях в безкрайната небесна синева. Чул звука от мотора, Джеймс отвори очи. Не бе притеснен, бяха скрити достатъчно добре, за да може някой да ги забележи. След няколко минути самолетът отлетя.

До няколко дни и двамата може би ще сме мъртви, помисли си той.

Погледна към Ливия, сгушила глава върху гърдите му и покровителствено положила длан върху тестисите му. Забеляза, че плешките й са изпъкнали, симетрични край гръбнака като криле на пеперуда. Когато всичко това приключи, помисли си той, ще трябва добре да охраним това момиче. Усмихна се на посоката, в която бяха поели мислите му. Независимо колко неизбежна беше смъртта, нещо у човека винаги отказваше да приеме, че идва краят.

Той си спомни какъв беше, когато за първи път пристигна в Неапол, преди да срещне Ливия. Просто един самодоволен и ограничен пуританин, помисли си той печално.

— За какво си мислиш? — попита тя сънливо.

— Мислех си за Неапол. А ти за какво си мислиш?

Тя нежно го погали.

— Мислех си, че ако на този свят не съществуваха тестиси, нямаше да има война, но също така нямаше да има и секс. Чудех се дали Господ е взел правилното решение, когато ги е създал. Ако погледнем на нещата от гледна точка на баланса обаче, излиза, че май е бил прав.

— Ама ти си мислиш за много по-мъдри и проницателни неща от мен — каза той впечатлено. — Всичко това е като живота край Везувий, нали?

— Кое по-точно?

— Можем да загинем във всеки момент, без да знаем точно кога.

Тя се завъртя на една страна, за да го погледне в очите.

— Така е. Как ти се струва усещането?

— Смятам, че подобен живот струва колкото десет, прекарани по друг начин. Стига този живот да включва и теб, разбира се.

Тя замълча за момент.

— Джеймс?

— Да?

— След края на войната, ако поискаш от мен да се омъжа за теб, ще кажа „да“.

Той се замисли.

— А защо трябва да чакаме — възпротиви се след малко. — Защо не ми кажеш „да“ още сега?

— Като за начало чакаме, защото все още не си ми направил предложение.

— Ливия Пертини, ще се омъжиш ли за мен?

— Не.

— Ама ти току-що каза…

— Казах да ми направиш предложение след края на войната. Ако ти кажа „да“ сега, това ще ни донесе лош късмет.

— Как така нещо хубаво може да ни донесе лош късмет?

— Първо трябва да имам парче желязо в джоба си, защото лошият късмет се страхува от желязото. После главите ни трябва да бъдат покрити, за да не могат злите духове да видят колко сме щастливи. Освен това човек не бива да взема важни решения, като например това за кого ще се омъжи, във вторник.