Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Какво означава damenbinden? — попита Джеймс, след като забеляза честото споменаване на думата.

— Менструални превръзки. Водеха точен отчет кога сме в цикъл, за да не се преструваме, че сме неразположени.

Толкова много момичета…

— Какво се е случило с останалите. Къде са те?

Момичето сви рамене:

— Германците ги отведоха.

Джеймс никъде не откри да се споменава Ливия или Пертини.

— Сигурна ли сте, че това са всички момичета, които са били тук? Може би е имало и такива, които са нямали досиета.

Тя поклати глава:

— Всяка от нас си имаше досие.

Джеймс въздъхна и понечи да си тръгне.

— Моля ви… — промълви отчаяно момичето.

— Какво?

— Нямаме никаква храна. Никакви пари. Ако излезем навън, жените плюят по нас. А мъжете… мъжете се държат дори по-зле. Можете ли да ни дадете нещо?

Всичко, което имаше у себе си, бяха няколкостотин лири и две пакетчета дъвка. Даде й ги.

— Тази Ливия, която търсите… тя приятелка ли ви е? — попита момичето, докато трескаво разопаковаше една от дъвките. Мушна я в устата си и задъвка яростно, след което преглътна. Джеймс се запита кога ли е яла за последен път.

— Да, приятелка ми е.

— Значи е истинска късметлийка — каза тъжно момичето.

— Ще бъде късметлийка, ако успея да я открия.

Той тръгна по брега на Тибър, потънал в мислите си. Навсякъде край него се вихреха празненства. Група войници танцуваха с няколко местни момичета. На Пиаца Навона хората бяха наклали огромен огън и изгаряха немски знамена, документи, изоставени униформи и дори леглата, в които бяха спали германците. Някакво момиче изтича до Джеймс, целуна го по бузата и после побягна, кикотейки се.

Целият град бе обхванат от радостно веселие, но в душата на младия офицер продължаваше да тегне мрак. Така и не беше успял да намери Ливия.

Когато се върна в казармите, където беше настанена неговата част, Робъртс му предаде, че някой го е търсил:

— Едър мъжага. Офицер. Каза, че е от Подразделение А.

— Капитан Джефрис?

— Не си каза името, ама имаше към дузина швабски часовника на лявата си ръка.

— Да, трябва да е бил Джъмбо — усмихна се Джеймс.

Той откри хотела, в който от Подразделение А бяха разположили временната си щабквартира.

— А, ето те и теб Джеймс! — възкликна щастливо Джъмбо, когато го видя, сякаш преходът от Анцио не е бил нищо повече от лежерна разходка в парка. — Запознай се с доброто ми приятелче Бъстър.

Бъстър спокойно можеше да мине за Джъмбо номер две, като единствената ясно различима разлика между двамата беше счупеният му нос.

— Бъстър отговаря за партизаните в сектор четири — обясни Джъмбо. — Това е ей тук — посочи той картата на стената. — Кажи му какво си чул, Бъстър.

— Питах партизанските водачи за броя на хората, с които разполагат — каза Бъстър. — Един от тях ми каза, че отрядът му се е сдобил с нови попълнения, и допълни, че към тях се присъединила дори група неаполитански проститутки, които се опитвали да пресекат фронтовата линия.

— И ти мислиш, че една от тях може да е Ливия?

— Естествено, че е тя — заяви уверено Джъмбо. — Да не мислиш, че неаполитанските проститутки са чак толкова много. Всъщност са си доста де — добави, отговаряйки на собствения си въпрос, — но не е и в този район. Да не говорим, че проститутките по принцип си имат други занимания и пресичането на фронтовата линия не е едно от тях.

— Ако момичето, което търсиш, е с Дино — включи се и Бъстър, — значи наистина е извадило късмет. Той е добър човек.

— Има ли някакъв начин да я измъкнем оттам? — попита Джеймс.

Бъстър поклати глава:

— Опасявам се, че няма как да стане. Целият сектор гъмжи от шваби.

— От друга страна обаче — каза весело Джъмбо, — можем да вкараме теб там. Някога скачал ли си с парашут?

Същата вечер в предаването на Би Би Си имаше едно доста любопитно съобщение за партизаните. След като говорителят предаде на Марио, че кравата на сестра му има нужда от издояване, и на Пиеро, че жена му благодари за шапката, той каза:

— И най-накрая — едно съобщение за Ливия, която е отседнала при Джузепе. Моля останете на мястото си. Рибата тон е на път.

Високо в планината човекът на Дино, който записваше съобщенията от радиоемисиите, се намръщи. Това с рибата не се връзваше с никой от познатите му кодове. Въпреки това го предаде на командира си. Най-вероятно имаше нещо общо с големите пушки, които трябваше да им бъдат доставени.

На около двайсет километра от гората, в която се укриваха Дино и неговите партизани, германците също слушаха предаването на Би Би Си. Отдавна бяха разгадали всички кодове, но рибата тон беше новост и за тях. Те на свой ред заподозряха, че става дума за някое особено зловещо ново оръжие, което партизаните ще получат. Съобщението беше предадено на немския командир, който нареди в района незабавно да бъдат изпратени допълнителни патрули.