Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Защо се забавихте толкова много, а? — попита един от тях.

Докато влизаха в града, минаха покрай офицер, край когото се бяха събрали няколко жени. Италианките се опитваха да му обяснят нещо, сочеха улицата пред тях и жестикулираха.

— Някой от вас случайно да говори жабарски? — обърна се офицерът към групичката на Джеймс.

— Аз — пристъпи напред той.

— Ще ми кажеш ли какво бръщолевят тези?

Джеймс се обърна към жените:

— Buona sera, signorine. Cosa c’è?

— Опитваме се да кажем на този войник, че петнайсетина германци се крият в избата на Косима — отвърна му една от тях.

— Къде е тази изба?

Жените му обясниха, а Джеймс предаде думите им на офицера.

— Тези германци въоръжени ли са? — поинтересува се той. Джеймс преведе и жените кимнаха.

— Си. Много пушки.

Джеймс кимна на свой ред.

— Благодаря ви, синьорини.

— Добра работа — каза офицерът, докато жените се отдалечаваха. — Как се казваш?

— Гулд.

— Какво ще кажеш, ако ти предложа една доста блага работа, Гулд? Моите хора ще имат нужда от преводач, когато стигнем до Рим.

Джеймс поклати глава.

— Съжалявам. Когато стигнем до Рим, ще бъда зает с друго.

Три дни по-късно вече бяха там. Първите войници влязоха в града, очаквайки яростна съпротива, но вместо това бяха посрещнати от радостното местно население, което хвърляше цветя и здравец по джиповете, буташе бутилки с вино в ръцете на пехотинците и им даваше най-различни подаръци, като последните — в случая с жените — често включваха и собствените им тела. След няколко дни на мястото на немските пропагандни плакати се появиха огромни табели с надпис: „Жени от Рим, не забравяйте за благоприличието“.

Скоростта, с която бяха напреднали, изненада дори собствените им командири, така че пет безпаметни дни войниците гуляха, плуваха в река Тибър, възползваха се максимално от гостоприемството на римляните, разглеждаха местните забележителности, изпращаха писма или просто наваксваха пропуснатите часове сън, дремейки под жарките лъчи на слънцето.

Джеймс нямаше време за подобни занимания. Първата му работа бе да открие местоположението на германския армейски публичен дом. Това не беше особено трудна задача, защото местните с радост побързаха да го упътят към мястото — Виа Нардонес, номер 95. Там имаше висока каменна сграда. Младият офицер предположи, че някога е била хотел. Той се изкачи по стълбите пред входа и влезе в обширното фоайе. Рецепцията беше пуста, а разпилените навсякъде хартии предполагаха, че обитателите на сградата я бяха напуснали по най-бързия възможен начин. Той настъпи някаква пачка бележки и се наведе, за да я разгледа отблизо. Това бяха напечатани билети, на които трябваше да се попълнят името и номера на войника, името на сестрата, която удостоверяваше, че не е болен от нищо заразно, както и името на момичето. Малко по-нататък откри и един попълнен билет. Името на момичето беше Ева, а цената й — двайсет лири.

— Ехо? — провикна се той. Отговор не последва, но му се стори, че някой се движи на горния етаж.

Качи се по стълбите и пред него се откри дълъг коридор, от двете страни на който имаше номерирани стаи. По стените висяха обявления, напечатани с предпочитания от немците готически шрифт. Джеймс отвори първата врата. Стаята беше празна и изглеждаше така, сякаш вече е била преровена от грабители. Металната рамка на леглото бе преобърната, а дюшекът — нарязан. По овехтелия килим имаше разпилени конски косми.

До слуха му достигнаха тихи гласове. Идваха от другата страна на коридора. Той започна да проверява стаите една по една и във втората откри две треперещи момичета, сгушени едно до друго върху леглото. Главите им бяха обръснати, при това доста грубо — по оголените скалпове имаше кървави следи от порязвания. Гледаха го с ужас в очите.

— Всичко е наред — каза той на италиански. — Просто търся един човек.

— Всички германци си заминаха — изфъфли едното от момичетата. — Още в понеделник.

— Имало ли е тук жена на име Ливия? — попита той.

Момичето поклати глава.

— Сигурна ли сте?

— Има регистър — обади се другата. — В офиса. Можете да проверите там, ако искате.

— Не мога да чета на немски. Не знам какво да търся.

— Аз се оправям мъничко — каза момичето и стана. Отведе го до една от съседните стаи, където голям черен шкаф за документи преобърнат на една страна. Джеймс успя да го изправи и отвори чекмеджетата. Папките вътре бяха изненадващо добре подредени. Хората тук очевидно са били адски педантични, отбеляза наум той, докато преглеждаше листовете. През този бордей на Виа Нардонес бяха преминали стотици момичета и за всяко от тях бе водено подробно досие. Всеки медицински преглед, всяко оплакване, всяка болест бяха описани.