Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Ето я и бойната веселба в пълния й блясък — ухили му се матросът. — Добре дошъл в Анцио.

Джеймс влезе вътре и отиде на мостика. Капитанът и екипажът му не изглеждаха особено притеснени от падащите снаряди и насочиха кораба към пристанището по зигзагообразен курс. Джеймс видя дълга редица от хора, които ги очакваха на кея, изненадващо неподвижни предвид силещата се от небето смърт. Много от тях лежаха в носилки. Изглежда по бреговия плацдарм нямаше място, което да се намира извън обсега на немските атаки. Вляво от тях някакъв катер бе улучен директно и избухна, разпръсвайки пламтящо гориво по морската повърхност. Още снаряди изсвистяха във въздуха и се забиха сред вълните. Стрелбата беше безцелна и напомни на Джеймс за боцкане на великан с карфица в опит случайно да бъде уцелено някое негово слабо място.

Капитанът повиши глас, за да надвика шумотевицата:

— Не се мотай, когато стигнем до брега. Искаме да натоварим тези хора и да се махнем оттук колкото се може по-бързо.

Джеймс кимна и се качи на палубата. Скочи на кея веднага щом корабът се приближи достатъчно. Рев, наподобяващ шума от приближаващ се влак, оповести за появата на най-големия снаряд до момента, последван от огромен гейзер морска вода, част от която се изсипа върху му. Той се изтръска и се огледа наоколо за някого, комуто да съобщи за пристигането си. Някакъв нисш офицер стоеше край купчина артилерийски снаряди и си свиваше цигара с изумително спокойствие. Джеймс изтича до него, присвил глава между раменете си, и отдаде чест:

— Току-що пристигнах.

Мъжът го погледна видимо развеселен.

— Не думай — кожата на лицето му беше почерняла от кордита и мръсотията.

— Къде да отида?

Офицерът посочи с цигарата си към някаква дупка в земята.

— Там долу.

Джеймс влезе в дупката и се спусна по стъпалата до подземна стая. В средата й имаше голяма, осветена от газени лампи маса, върху която бяха разпръснати най-различни карти. Наоколо се бяха събрали неколцина мъже, част от които крещяха в телефонни слушалки. Докато Джеймс ги гледаше, земята над тях се разтресе и между гредите на тавана се посипа пръст.

В крайна сметка успя да открие човек, който да му обясни къде трябва да отиде, и той тръгна да търси бойната част, към която беше причислен. Пое по кална пътека към фронтовата линия, всичко наоколо бе потънало в лютивия дим на десетината генератори и му беше доста трудно да проследи написаните на ръка табели, които изскачаха пред него в мрака. Много от тях очевидно съдържаха някакви шеги, които той, като новодошъл, не можеше да схване. „Брегови хотел — двеста ярда — специални отстъпки за новите ни гости“. „Почивна база — тук надали ще си починете особено“. „Вие се намирате тук, ама не за дълго“. Докато напредваше, табелите и шегичките ставаха все по-зловещи. „Внимание — падащи снаряди — постарайте се да не изцапате това място с вътрешностите си“ или пък „След тази точка преминаването на хора през деня е абсолютно забранено“. Канонадата беше спряла за малко и Джеймс чу вечерната песен на славеи.

Внезапно сигнална ракета освети небето над него. Чу картечен огън опасно близо до себе си и инстинктивно приклекна. Прецени, че вече се намира на не повече от стотина метра от фронтовата линия и като нищо някой случаен куршум можеше да разкъса врата му. Пред очите му изплува плашещо ярко видение за това как се е изгубил и броди из ничията земя, където го застрелват още преди да е пристигнал. После обаче забеляза стълба, която водеше надолу, и надпис: „За лондонското метро — оттук“. Попадна в мрежа от тесни окопи, пълни с мръсни мъже с празни очи, покрай които трябваше да премине. Почувства се като зрител, закъснял за театрално представление, който трябва да накара целия ред да стане, за да стигне до мястото си. Въпросното място в крайна сметка се оказа малка землянка, осветена от импровизирана димяща лампа, направена от консервна кутия. Вътре имаше двама мъже. Единият беше сержант, който отдаде чест, а другият, капитан, му протегна ръка за поздрав. Това бяха Робъртс и Харви. Двамата бяха прекарали на това място четири седмици, като се изключи един кратък период на почивка в боровите гори надолу по брега, които обаче също се намираха в обсега на немските снаряди. И двамата бяха абсолютно единодушни по един въпрос — Анцио беше особено смрадливият гъз на географията.

— Радвам се, че сте оставили местенце за мен тук — усмихна се Джеймс, докато оставяше багажа си в най-сухия, поне на пръв поглед, ъгъл на землянката. Едва няколко секунди по-късно осъзна грешката си. — Аз… съжалявам. Изобщо не помислих.