Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

От радиото се разнесе фокстрот.

— Страшна кучка е тая — отбеляза Робъртс с чувство.

— Всичко й е написано, тя само чете тези неща — каза Джеймс. — Немците, също като нас, си имат специалисти по пропагандата.

— Най-големият военнопленнически лагер в света. Е, трябва да признаеш, че има право.

Джеймс изсумтя. Разбира се, че имаше право. Нямаше две мнения по въпроса: Анцио беше същински ад. От петдесетте хиляди войници, които Аксис Сали бе споменала, хиляди вече бяха мъртви. Когато се записа доброволец за фронтовата линия, си беше представял, че ще завладяват град след град по пътя към Рим и той ще търси Ливия. Но за трите седмици, през които бяха закотвени тук, едва бяха напреднали с триста метра, преди отново да им се наложи да отстъпят. В Неапол всички говореха за това как ходът на войната се обръща и нацистите скоро ще бъдат сразени. На това място нещата изглеждаха много по-различни.

Музиката приключи и сладкият глас на немската пропагандистка отново стигна до тях:

— Нека погледнем истината в очите, момчета. Единственият начин да не бъдете мокри и премръзнали тази вечер е някой от нашите куршуми да ви избави от мъките. Как са ви краченцата, между другото?

Започна нова песен.

— Адски отвратително, благодаря, че попита — изръмжа Робъртс, докато се опитваше да измъкне крака от локвата, образувала се в стрелковото гнездо. На практика нямаше начин да запазят ботушите си сухи и стъпалата на много от войниците буквално се разлагаха.

Точно както бе предсказала Аксис Сали, скоро започна да вали. Разрази се силна лятна буря, която изсипа още кал и отломки в окопа. Водата смърдеше отвратително. Това бе една от другите причини за заболяването на краката в окопите. Поради малкото място, където да погребват мъртвите, и липсата на ковчези труповете просто биваха струпвани зад стени, направени от сандъци за боеприпаси, и ги покриваха с малко пръст. Преди ден, докато пълзеше в един окоп, Джеймс видя, че пътят му е препречен от разлагаща се ръка, която стърчеше от калната стена така, сякаш просеше. Той я беше повдигнал внимателно за лакътя, след което беше преминал.

Беше негов ред да отиде до точката за наблюдение. Окачи на гърба си раницата с макарата, на която бе навит телефонният кабел, и запълзя напред. Предпазливо се покатери върху струпаните чували и се плъзна като костенурка през ръба на окопа в калта.

Смяташе се, че най-добрият начин за пълзене е да се придвижваш с движения на лактите, влачейки крака след себе си, защото по този начин човек оставаше максимално близо до земята и вероятността някой да му пръсне главата беше по-малка. Той се насочи в посоката, където се намираха германските позиции, и измина около стотина метра, като от време на време замръзваше на място, когато взривът на поредния снаряд осветеше нощния мрак, превръщайки го в по-лесна мишена. За пореден път отбеляза наум колко красиво бе италианското небе по време на сраженията. Всеки тип експлозия излъчваше своя собствена, специфична светлина. Трасиращите куршуми проблясваха в мрака, оставяйки след себе си цветни следи, сякаш някой шиеше със сребристи конци по черния плат на небосвода. Осветителните ракети пращяха и искряха като червени фойерверки. Да не забравяме и за „Пищящите гадини“, изстрелващите по няколко ракети едновременно установки, които немците предпочитаха пред минохвъргачките. Залповете от по четири или осем ракети се носеха във въздуха, а зад тях танцуваха огнените им опашки. „Полилеят“ беше сигнал на ракета, която спускаха с парашут. Тя се носеше бавно към земята, за да осветява терена, толкова бяла и ярка, че всичко наоколо изглеждаше като фотографски негатив. „Подскачащата Бети“ беше противопехотна мина, която изскачаше над земята сред гъст облак от черен кордит, преди да експлодира. „Ани от Анцио“ беше огромно немско оръдие, което стреляше толкова отдалеч, че човек никога не можеше да чуе звука от изстрела, а само пищене, наподобяващо звука на приближаващ се влак, докато снарядът прелиташе във въздуха, последван от проблясък като на осветила небето лятна светкавица, а секунди по-късно идваше и боботещата гръмотевица на взрива.

Докато Джеймс пълзеше напред, до ушите му продължаваше да достига гласът на Аксис Сали, който идваше откъм съюзническите окопи:

— Е, момчета, чудите ли се какво прави гаджето ви в момента? Най-вероятно се забавлява в прегръдките на някой от онези хитреци, скатали се от военната служба, за които чета толкова много напоследък. Обещайте ми, че няма да я съдите прекалено строго, нали, момчета. Та тя е просто едно самотно момиче, не можете да очаквате от нея да стои сама у дома и да ви чака… Със следващата песен искам да поздравя всеки войник, чиято любима намира утеха в нечие чуждо легло…