Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Това е абсурдно — кресна гневно Ливия и ритна една от торбите.

— Какво имаше предвид с това за немския военен публичен дом? — попита момичето със срамежливия глас.

— Германците правят нещата по различен начин от Съюзниците — отговори й момичето на име Рената. — Не ти е позволено да спираш мъже на улицата. Трябва да отидеш на специално място, което е под надзора на армията. Имаше такова и в Неапол, докато германците бяха тук.

За първи път Ливия осъзна колко кошмарно безнадеждна е ситуацията, в която беше попаднала. Тези нямаше просто да я отведат на немска територия, но и щяха да я натикат в публичен дом. Какво щеше да стане, ако откажеше да направи това, което се очакваше от нея? Тя произнесе гласно:

— Защо просто не кажем на немците, че сме болни? В такъв случай те няма да ни искат в публичния си дом.

— Така е, но пък ни хвърлят в затворнически лагер — обясни Рената. — Те не лекуват жените в случай на зараза, само войниците.

С напредването на нощта момичетата започнаха да разказват историите си. Нито една от тях не бе проституирала преди войната. Момичето със срамежливия глас, чието име бе Абелина и се оказа на деветнайсет, се беше влюбило в германски офицер.

— Никой не ми каза, че не бива да го правя — каза тя тихо. — В крайна сметка по онова време ние бяхме съюзници, а и Юрген нямаше нищо общо със СС или Хитлер. Вече щяхме да сме сключили брак, ако немците не се бяха изтеглили. След като те си тръгнаха обаче, всички в селото започнаха да ме наричат уличница. Никой не желаеше да ми продаде храна или да ми даде работа, така че ми се наложи да печеля пари по този начин.

Разбраха, че Бианка е била изнасилена от съюзнически войници, които бяха освободили селото й, група мароканци от Полка на свободните французи.

— Направиха това с всички жени — сподели тя. — Но аз бях единствената, която вече беше сгодена. Когато годеникът ми научи какво се е случило, заяви, че не иска да има нищо общо с мен. Никой не пожела да ми помогне, така че какъв избор имах?

Рената беше най-младата, но бе израснала в бедните квартали на Неапол и след началото на войната беше станала проститутка, защото просто не бе имало никаква друга работа. Бе чула за растреламентите и знаеше, че могат да бъдат избегнати, ако започнеш да си изкарваш хляба по някакъв легален и благопристоен начин, но тя бе единствената в голямото си семейство, която носеше пари в къщата, а заплатата на сервитьорка не би могла да изхрани всички. Предполагала беше, че когато я заловят, ще успее да подкупи карабинерите да я пуснат, но точно по онова време служителите на закона просто бързали да приключат с операцията.

Ливия ги слушаше как разказват историите си, спокойно, без следа от самосъжаление или фалшива сантименталност, и усети как я изпълва някакъв странен гняв, различен от всичко, което бе изпитвала досега. Това не беше експлозивната ярост при разстрела на Пупета или кошмарната безпомощност от времето, когато баща й умираше. Сега тя беше изпълнена с пламенното убеждение, че нито едно от тези момичета не заслужаваше да бъде тук повече от нея; че тази война — която според Джеймс и останалите всъщност се водеше в името на доброто и правдата, все неща, за които човек си струваше да се бори — се бе изродила напълно, защото политиците и генералите бяха готови на всичко в името на победата, дори и да погазят милостта, състраданието и честта.

Тук имаше много добри хора, които вършеха добрини, и това бе проличало ясно при изригването на Везувий и помощта, която бе оказана на местното население. Но в мига, в който същите тези добри хора придобиеха някаква власт, те започваха да злоупотребяват с нея или пък спираха да обръщат внимание на последствията от действията си върху човешките животи и съдби. Тези, които страдаха най-много от всичко това, бяха именно жените, защото те изначално бяха лишени от каквато и да е власт.

Решението, разбира се, бе по някакъв начин жените да се борят за правата си, но тя не виждаше как това би могло да се случи, не и в Италия.

Тя прозря, че тази война, за която си мислеше, че се води между силите на фашизма и силите на демокрацията, всъщност бе съвкупност от множество различни конфликти. Конфликтът между тези, според които жените трябва да си стоят у дома, и онези, които смятаха, че на жените трябва да се даде правото да работят. Конфликтът между тези, които искаха младите да показват повече уважение, и онези, които искаха възрастните да се отнасят с по-голямо разбиране. Конфликтът между тези, които се възхищаваха на американците с техния жаргон, филмите, гангстерите и джаза им, и онези, които искаха Европа да си остане по-европейска. Конфликтът между тези, които смятаха, че обикновените хора трябва да си знаят мястото, и онези, според които обикновените хора трябва да бъдат свободни. Конфликтът между тези, които мислеха, че правителството трябва да се грижи за благото на народа, и онези, според които правителството трябва да има повече власт. И най-вече конфликтът между тези, които желаят всичко да си бъде постарому, и онези, които искаха всичко да се промени. А в този конфликт — конфликта, в който най-важните битки все още предстояха, а армиите все още се събираха под разветите знамена на старото и новото — тя знаеше на коя страна ще застане.