Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Пиша всичко това с мъка в сърцето и бих искала да те помоля за една последна услуга: не прави нещата още по-болезнени с опити да ме накараш да размисля.

С пожелания за щастлив живот:

Той гледаше невярващо писмото. Това беше невъзможно. Прочете го още два пъти. Първата му реакция беше, че тя не мисли всичките тези неща в действителност, просто му беше сърдита. Но последният параграф не оставяше никакво място за извинения. Пък и тонът бе примирен и дори тъжен, а не гневен. Той погледна листа от по-близо. Мастилото на реда с пожеланието й към него бе замазано. Дали това не беше следа от сълза?

С известно закъснение ужасът от това, което се бе случило, го застигна. За втори път го бяха зарязали. Никога повече нямаше да я целува, никога нямаше да види отново дяволитата й усмивка и страстта, проблясваща в погледа й. Никога вече нямаше да слуша неспирното й бръщолевене, нямаше да усети с устните си омайния вкус на кожата й, никога нямаше да стои рамо до рамо с нея, докато двамата режат тиквички. Той вече не беше част от живота й.

Всичко това не е правилно, помисли си Джеймс отчаяно. Изобщо не е правилно.

Ливия вече бе забелязала, че Алберто я гледа по странен начин, но задържа погледа си върху предния капак на бугатито, когато произнесе бавно:

— Ако искаш да ме питаш нещо, просто го направи.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Тя рязко извърна глава.

— Какво? След всичко, което направи? Ти си дори по-луд, отколкото смятах.

— Получи се голяма каша. Бях бесен. Ти си толкова прекрасна, Ливия, но и толкова надута, дяволите да те вземат. Не, почакай — той вдигна ръка, когато видя, че тя се опитва да каже нещо. — Понякога наистина исках да те поставя на мястото ти. Но всичко, което съм направил, е защото те обичам.

— Това е абсурдно!

— Обичам те. Това е причината да сторя всичко възможно, за да те притежавам. — Той замълча за момент. — Дори ако за целта се налагаше да те нараня. Поне сега трябва да ти е ясно, че не искам само тялото ти. Ливия, ти видя колко много власт имам на това място. След войната ще бъда много богат човек. И имам нужда от жена, която да бъде до мен. Имам нужда от теб. Ще ти дам всичко, което пожелаеш. Кълна ти се, че никога повече няма да те нараня. Ще се отнасям с теб като с принцеса, каквато всъщност си.

— Ами… — тя преглътна. — Ами ресторантът?

— Иска ли питане? Разбира се, че ще го възстановим. Нещо повече — ще вложа пари в него и ще го превърна в истински бизнес. При това успешен, защото аз ще стоя зад него. Ще направим добри пари. Ще има работа за Мариса и баща ти, а ако той реши да се оттегли, за да се наслаждава на старините си, ще бъде финансово обезпечен.

Тя гледаше през прозореца на колата с невиждащи очи. Знаеше, че това, което й предлага Алберто е повече, отколкото би могла да получи от когото и да е другиго. Както често се случваше напоследък, Ливия нямаше избор.

— Гулд — на вратата стоеше майор Хийткоут. — Дяволите да те вземат, човече, размърдай се.

— Да, сър.

Въпреки шока, който беше преживял, Джеймс тръгна след майора, докато командирът му бързо слизаше надолу по стълбите към двора. Когато видяха двамата британски офицери да маршируват заедно, някои от италианските големци по столовете заръкопляскаха. Чуха се дори викове „Браво!“.

— Още не, още не — промърмори майорът, поглеждайки изпод вежди ръкопляскащите. — Изчакайте генерала.

Двамата спряха и застанаха в поза свободно. Италианците започнаха да ги аплодират отново, този път — малко по-кротко.

— Това да не ви е някакъв шибан парад — промърмори майорът отвратено.

Външно Джеймс изглеждаше впечатляващо, но в душата му бушуваше истинска буря. Тя го беше зарязала! Защо? В това нямаше никакъв смисъл. Какво я бе накарало да промени мнението си за него?

Бронираната кола на генерала зави по Ривиера ди Киая и двамата изтупани военни полицаи пред входа отдадоха чест. Миг по-късно всички съюзнически войници в двора заеха стойка мирно. Виждайки това, кротко ръкопляскащите италианци направо полудяха и станаха на крака. Последваха поне двуминутни бурни овации, над които на моменти се извисяваха викове „Vivono gli Alleati“.

Колата на генерала паркира и висшият военен излезе от нея. Майор Хийткоут пристъпи напред и козирува.

— По-спокойно, народе — повиши глас генералът в опит да надвиха крясъците и аплодисментите на италианците. — Камерата работи ли?

Мъжът от армейската филмова част потвърди, че работи.

— Чудесно. Това ли са момчетата?