Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Тя живее край Везувий, нали разбирате. Това беше цялата идея — исках тя да бъде в безопасност. Но когато започна бедствието, вместо да се погрижа за нейната безопасност, аз като пълен идиот отидох на летището в Терциньо, за да се уверя, че всичко ще бъде наред със самолетите.

Събралите се хора ахнаха като един при мисълта за това колко глупаво е постъпил Джеймс. Тези на задните редици проточиха вратове напред, за да виждат по-добре.

— Какво казва? — прошепна в ухото на Ерик генералът.

— Ами, ъъъ, говори малко бързо и ми е трудно да проследя мисълта му, сър.

— Взех погрешното решение — произнесе бавно Джеймс. — Сега вече го осъзнавам ясно. Нейният дом, семейният й ресторант, беше лошо повреден при изригването. Все още не знам какво точно се е случило в тези десет дни и през какво е преминала, но знам, че това някак я е накарало да промени мнението си за мен. И въпреки че няма да сваля този медал тук и сега, защото мъжът зад мен ще нареди да ме разстрелят, без колебание бих го хвърлил в морето, ако можех да си я върна.

— Всичко това е забележително, Джеймс — промърмори Ерик на италиански с крайчеца на устата си, — но ако бях на твое място, щях да се замисля над идеята да млъкна максимално бързо.

Джеймс погледна към тълпата от италиански лица, които го гледаха със съчувствие. Емоциите, които бе държал в себе си толкова дълго време, внезапно избиха на повърхността. Усети, че в гърлото му е заседнала буца, а очите му се пълнят със сълзи.

— Обичам я — каза той простичко. — Обичам я повече от всичко. Тя иска от мен да я забравя! Но това е единственото нещо, което никога, абсолютно никога не бих могъл да сторя.

Публиката въздъхна. На първия ред кметът бършеше очи с ръкава на церемониалната си роба.

— А сега ще ви помоля да ме извините — каза Джеймс, — защото отивам да се напия.

Тишината избухна в гръмки аплодисменти. Много от италианците плачеха. Един или двама станаха на крака и дойдоха, за да прегърнат Джеймс, опирайки мокрите си от сълзи бузи в неговите.

— Забележително — отбеляза генералът, докато се оглеждаше смаяно наоколо. — Крайно забележително.

В „При Тереса“ нямаше никой, като се изключи барманът, който лъскаше чашите. Джеймс отиде при него и си поръча скоч.

— Затворено е — започна барманът, но точно тогава Анджело подаде глава от задната стаичка, за да види кой е дошъл, и бързо направи знак на мъжа да ги остави насаме.

— Би ли искал компания, Джеймс? — попита той, докато постарае чаша пред него.

— Честно казано, в момента ми е нужна единствено компанията на бутилката.

Анджело повдигна вежди. Джеймс извади от джоба си писмото от Ливия и го бутна през бара към него.

— Ето. Виж сам за какво става въпрос.

Анджело прочете мълчаливо писмото. После бръкна под бара и извади оттам бутилка без етикет, пълна със светлокафява течност.

— Скочът няма да ти помогне в такъв момент. Да не говорим, че това, което пиеш, дори не е припарвало до Шотландия. — Той изсипа чашата на Джеймс в мивката, отвори новата бутилка и наля две тумбести чаши. Джеймс вдигна едната и помириса предпазливо течността.

— Какво е това?

— Грапа. Тройно дестилирана и отлежала в бъчва повече от век. Ако, не дай си Боже, се намирахме във Франция, това питие щеше да се нарича коняк, а германците щяха да ми отмъкнат всички бутилки, които имам.

Джеймс сви рамене и изпи чашата си на екс. Дори и в сегашното си мрачно настроение нямаше как да не отбележи нежния древен аромат, който погали ноздрите му и остави богат, тежък остатъчен вкус в устата му — вкус, шепнещ на сетивата му истории за стари, влажни изби, изпълнени с уханието на тамян църкви и прашни дървени греди. За един миг видя всичките си проблеми по начина, по който тази стара, стогодишна течност би погледнала на тях — дребни, незначителни и преходни.

Сякаш прочел мислите му, Анджело каза:

— Когато тази грапа е била запечатана в дървените бурета, Италия дори не е била държава, а вашата кралица Виктория все още е била дете. Понякога помага да видиш нещата от перспективата на времето. — Той допълни чашата на Джеймс и после я докосна със своята. — За историята.

Този път Джеймс пи малко по-бавно.

— Е — каза Анджело замислено, — значи Ливия е решила да не се омъжва за теб. Избрала е дълга си пред любовта.

Джеймс бутна чашата си към собственика на ресторанта, за да му сипе още.

— Сега осъзнавам, че вие двамата май си приличате доста повече, отколкото си мислех. — Анджело напълни чашата на Джеймс и вдигна своята. — Не е трудно да предположа, че в момента се чувстваш доста зле.