Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Приятел ли ти е? — проговори Ливия най-накрая.

— Да. Вършим доста съвместна работа с хората в тази сграда.

— И какво общо имам аз с това?

— Днес ти си работата, която съм дошъл да свърша.

Тя не попита за какво става въпрос. Каквото и да бе решил да прави с нея Алберто, беше сигурна, че ще бъде неприятно. Както обикновено, просто щеше да изключи съзнанието си, докато всичко не приключи.

— Ливия… — започна той. — Бих искал да те питам нещо.

Джеймс седеше зад бюрото си, сияен в чисто новата си униформа. Обувките му бяха лъснати до огледален блясък, месинговата катарама на колана му искреше, докосната от нахлуващите през прозореца слънчеви лъчи, а фуражката му висеше в готовност на закачалката зад вратата. Преструваше се, че работи, но работата в момента бе невъзможно начинание, защото беше непрестанно прекъсван от останалите офицери в отдела, които час по час промушваха глави през процепа на вратата, за да му пожелаят късмет или да го похвалят, че се е справил чудесно. В съседния офис Карло и Енрико бяха зарязали всякакви опити за имитация на трудова заетост и използваха новопочистените прозорци като огледала, за да наместват шапките и папийонките си. Карло беше намерил отнякъде чифт тъмни очила е отразяващи стъкла, от онези, които използваха американските летци, и им се наслаждаваше.

От двора се чу дрезгавият вой на микрофона:

— Проба — промърмори колебливо нечий многократно усилен глас.

Джеймс погледна през прозореца. Дори и сега, в последните минути от подготовката, върху микрофона, на който генералът щеше да изнесе речта си, продължаваха да окачват знаменца. Някакъв мъж от армейската радиостанция се мотаеше наоколо с магнетофон, а операторът от армейската филмова част изпробваше различни гледни точки към подиума с идеята разрушенията от бомбардировката да не бъдат запечатани на лентата.

Джеймс вдигна писмо от бюрото си и го отвори. На плика пишеше: „От жителите на Черкола“.

Скъпи господине,

Като управници на този град, бихме желали да изкажем признателността си и да благодарим от името на местното население за помощта, оказана ни по време на скорошното изригване на Везувий. Специално бихме искали да споменем бързата реакция на съюзническите сили в усилията им да осигурят безопасността на над 500 семейства, които бяха транспортирани заедно с техните вещи благодарение на съюзническите камиони, както и за щедрото осигуряване на провизии…

Той го хвърли върху купчината с други подобни писма. Нямаше съмнения, че благодарностите са искрени, но след като възползвалите се от помощта на Съюзниците италианци бяха научили, че от тях се очаква да изкажат признателността си максимално гръмко с пропагандни цели, всеки се опитваше да надмине останалите с прочувствеността и многословието си. Много от авторите на тези писма дори в момента се събираха на столовете в двора, накипрени с екстравагантни шапки с пера и роби, окачили на вратовете си веригите, символи на властта им като италиански сановници.

Ерик подаде глава през вратата. Той също носеше чисто нова униформа и се готвеше за визитата на генерала, но поне бе имал благоприличието да се позасрами от сценария, в който публично му се приписваха чужди заслуги.

— Ще се видим долу, друже — каза той. — Колата на генерала в момента пътува насам.

Джеймс кимна.

— След малко слизам.

Отвори друго писмо.

Скъпи капитан Гулд,

Просто исках да знаете, че двамата с ефрейтор Тейлър вече си имаме бебенце. То е прекрасно малко момченце, тежи четири килограма, има сини очи и непрекъснато е гладно. Ако ни позволите, бихме искали да го кръстим Джеймс в знак на признателност за всичко, което направихте за нас.

С най-добри пожелания:

Той се усмихна и отвори следващия плик:

Скъпи Джеймс,

Съжалявам задето се разделихме с лошо, когато дойде да ме видиш във Фишино след изригването. Така или иначе обаче това е без значение в момента. Нещата, които се каня да напиша, нямат нищо общо с нашата разправия.

Реших да не се връщам в Неапол и да се откажа от работата си като твоя готвачка. Моят живот вече пое по различен път, за което искрено съжалявам, но не мога да сторя нищо по въпроса. Във всеки случай мисля, че това е за добро. Двамата с теб си прекарахме страхотно, по аз никога не бих могла да бъда щастлива в Англия. Всъщност никога няма да бъда на друго място, освен тук, където да се грижа за баща си. Реших, че това ще правя до края на живота си, вместо да се омъжвам повторно. Причините, довели до това ми решение, са много и доста сложни, но бих искала да знаеш, че няма начин да ме разубедиш. Най-добре ще бъде просто да забравиш за мен.