Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Начинът, по който тя бе реагирала днес, го беше объркал ужасно много. Нейната пламенност, която винаги бе смятал за една от основните причини да я обича, внезапно се беше оказала чужда и объркваща като вкуса на някое италианско ястие. Джеймс бе одобрил толкова много жени като потенциални войнишки булки и въпреки това, когато достигнаха момента, в който трябваше да вземе решение за себе си, той внезапно се оказа обзет от съмнения.

Ливия седеше край прозореца и замислено гледаше как слънцето залязва над Неаполския залив. Стоеше на това място вече повече от час.

Беше истински нещастна, но бе искрена с Джеймс, когато му каза, че не би могла да замине с него. Нямаше начин да си тръгне точно сега, след всичко, което се беше случило. В най-добрия случай двамата с Джеймс щяха да останат заедно до края на войната, а после той щеше да се върне в родината си сам. Нямаше представа какво ще се случи с нея след това, но бе наясно, че е длъжна някак да помогне на баща си да възстанови фермата и ресторанта, за да осигури старините му.

Дори да оставеше това настрана, нещата с Джеймс просто нямаше да се получат. Вече й беше пределно ясно. Заключената кутия в съзнанието й, където бе държала заниманията си с Алберто, вече отказваше да стои затворена. Каквото и да направеше, тази кутия винаги щеше да си остане там, а отровата й щеше да се просмуква във връзката им. Тя трябваше или да разкаже всичко на Джеймс, или да приеме факта, че нещата между тях са приключили окончателно.

Да му каже всичко обаче, беше просто един малко по-различен начин да предизвика раздялата им. Спомни си за Енцо и за това как си изпускаше нервите, когато някой чужд мъж дори я погледнеше. Джеймс не бе демонстрирал подобно собственическо чувство, но в крайна сметка беше мъж, а мъжете не гледаха с добро око на изневерите. Колкото и добре да се отнасяше с жените, които бе интервюирал покрай работата си в Неапол, жени, които всъщност си бяха истински проститутки, тя прекрасно знаеше, че той никога не би се влюбил в някоя от тях.

Не, всичко трябваше да приключи и тя щеше да бъде истинска щастливка, ако получеше шанса да има до себе си дори човек като Алберто.

Единственият избор, който стоеше пред нея, беше как точно да прекрати нещата. Дали да каже на Джеймс за Алберто, за да бъде краят на връзката им белязан от гняв и взаимни обвинения, или просто да заяви, че всичко е приключило, спестявайки си допълнителната болка от подобна изповед?

Тя наблюдаваше как слънцето потъва отвъд морските вълни, разпалвайки пожар в небето. По страните й се стичаха сълзи.

Най-накрая взе решение. Скочи на крака и отиде да потърси хартия и писалка.

Реално погледнато, задълженията на Съюзническото военно правителство на провинция Неапол не включваха извършването на чудеса, но четирите години война бяха дали на Съюзниците непоклатимата вяра, че могат да се справят с всяка криза. Американците си бяха все така самонадеяни и убедени в своите възможности, докато британците най-вероятно помнеха колониалното си минало и отговорностите, които имаха към хората, живели под техния флаг. Отделни войници от всякакви националности, от новозеландци до французи, изведнъж си спомниха за малките прояви на добрина от страна на обикновените италианци — бутилка вино, дадена им от някоя женица по време на дългия и изморителен преход към Касино, усмивката или помахването на красиво момиче, кратките разговори, по време на които войната сякаш се отдръпваше, за да отстъпи място на човешката топлина и близост. Сега, почти без да се замислят, те решиха да върнат жеста.

Всичко започна с евакуационния план, но той беше едва началото. В Черкола беше отворена полева кухня на Червения кръст, където хиляди бежанци бяха нахранени с топла супа. В Полена-Трокиа беше изграден център за снабдяване с провизии. Съюзническите помощни сгради, кината и офицерските столове из целия район бяха превърнати във временни жилища за останалите без дом. Всяка свободна машина беше вкарана в употреба — от булдозери, които да чистят пътищата, до камиони за транспортиране на добитъка. Британците от полка Ланкашир събраха достатъчно пари, за да възстановят цяло село. За да не останат по-назад, Кралските инженерни войски запретнаха ръкави, натовариха камионите си с дървени материали и желязо, след което се заеха с поправката на повредените при бедствието къщи. Сапьорите с ентусиазъм се заеха да взривяват опасните сгради, които бяха на път да се срутят. Ентусиазмът им всъщност бе толкова голям, че създадоха на инженерите малко повече работа, отколкото принципно би била необходима при по-скромна употреба на експлозивите. От Кралските военновъздушни сили спускаха сандъци с храни, от ветеринарния корпус се погрижиха за ранените животни, а от тиловото управление на бойните действия подариха цял кораб с картофи, докарани от Канада за храна на войниците, но в момента предназначени за безценен посевен материал.