Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Да не знае дали тя е била сред тях, беше абсолютно непоносимо. До този момент свързваше любовта си с Ливия единствено с пеперудки в стомаха, радост от живота и оптимизъм за бъдещето. Сега страхът, че тя може би е ранена или дори мъртва, му бе показал за първи път тъмната страна на любовта и ужаса от загубата. Осъзна, че е бил луд изобщо да я остави сама. Дори и за минута. Нямаше търпение пътищата да бъдат почистени възможно най-бързо, за да провери дали всичко с нея е наред.

Обеща си, че ако любимата му е добре, ще поиска ръката й. Дори да им се наложеше да пазят брака си в тайна от останалия свят, Джеймс искаше Ливия да знае какви са чувствата му към нея.

Състоянието на Нино не се подобряваше, но от друга страна, не се и влошаваше. Ден след ден, подобно на две армии, увлечени в битката си сред кръвта му, инфекцията и антибиотиците, се бореха за надмощие. Съотношението на силите за момента беше твърде равностойно, за да се правят изводи за изхода от войната. От друга страна, самият факт, че болестта поне бе спряла разрушителния си ход, беше ясен знак, че инфекцията е овладяна, и Мариса бе обнадеждена.

Всеки ден през тази седмица Ливия отиваше при Алберто Спенца. Всеки ден тя изпълняваше своята част от сделката и всеки ден той й даваше по една ампула пеницилин. След пет дни дори пристъпите на гадене бяха изчезнали. Това беше просто работа, която трябваше да се свърши.

При поредното си завръщане във Фишино тя влезе в стаята, където Мариса седеше край леглото на баща им.

— Той спи — прошепна сестра й.

Ливия приготви внимателно безценната пеницилинова инжекция и заби иглата в рамото на Нино.

Баща й отвори очи. За първи път погледът му не бе замъглен от треската и той разпозна Ливия край леглото си. Усмихна й се измъчено.

— Здравей — промълви с усилие и завъртя глава, за да погледне към рамото си. — Какво правиш?

— Не говори — каза тя нежно. — Просто ужилване от пчела. — Когато спринцовката се изпразни, тя бързо я издърпа от рамото му, за да не може Нино да види какво прави в действителност. Няколко секунди по-късно той спеше отново.

— Изглежда по-добре — каза Ливия тихичко, за да не го събуди.

— Състоянието му се подобрява — съгласи се Мариса.

— Мислиш ли, че вече можем да спрем пеницилина?

Сестра й поклати глава:

— Ако инфекцията се завърне, защото сме спрели лечението твърде рано, вече със сигурност ще го убие.

— Още колко?

— Зависи колко е силен организмът му. Още няколко дни. Може би седмица. — Тя погледна загрижено към Ливия. — Може би беше по-правилно да кажа „зависи колко силна си ти“.

— Мога да се справя — отсече ядосано Ливия. — Ще направя каквото е нужно, за да го спася.

— Той не би се съгласил, ако знаеше каква е цената на оцеляването му.

— Може би си права. Това обаче не променя факта, че всичко стана по моя вина. Аз бях тази, която искаше да останем и да копаем, вместо да тръгнем с войниците. — Тя усети, че очите й се навлажняват, и се запита как изобщо са й останали още сълзи. — Ако е нужно лечението да продължи още една седмица, значи още седмица той ще получава пеницилин.

Отказваше да мисли какво ще стане, когато баща й започне да оздравява, и какви ще бъдат последствията от сделката й с Алберто. Предполагаше, че вече нищо няма да бъде същото. Но това беше част от цената. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че вината за случилото се наистина е изцяло нейна. Ливия беше изгубила правото си някога да бъде щастлива отново.

Най-накрая първата машина, почистваща пътя към Везувий, достигна до летището. Джеймс незабавно помоли за разрешение да си тръгне. Молбата му бе удовлетворена и освен това му заеха един високопроходим джип, собственост на благодарната Пета армия.

По-голямата част от пътищата из планината все още бяха блокирани, но младият офицер извади късмет, когато качи някакви бежанци, връщащи се към Сан Себастиано, защото те му показаха една по-широка пътека през гората, по която можеше да се стигне до Фишино. Когато наближи селото, видя, че един от потоците лава е минал много близо. Няколко от къщите бяха сериозно повредени и той усети как сърцето му се свива, защото една от тях беше остерията. После обаче видя Ливия да се рови сред руините, изскочи от джипа и се затича към нея, викайки радостно името й.

— Разбираш ли — обясняваше той разпалено, — ако не беше ти, никога нямаше да разработя този план, а без него стотици… кой знае, може би дори хиляди хора щяха да срещнат смъртта си или да се окажат изолирани в планината.