Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Ще видя какво мога да направя — обеща той. — Но не очаквайте чудеса. Тук се води война и силно се съмнявам, че сеизмичната активност може да накара хората да изоставят задачите си.

Когато професорът си тръгна, Джеймс отиде до прозореца. Беше свикнал да възприема Везувий просто като живописна част от пейзажа и сега с ужас си припомни, че това, което се издигаше пред очите му, всъщност бе една огромна бомба — по-мощна и с по-сериозен разрушителен потенциал от което и да било оръжие, създадено от човека. Сега, когато се замисли над това, осъзна, че има нещо особено зловещо в начина, по който вулканът беше надвиснал над града, подобно на някаква мрачна приказна крепост, пълна с демонични изчадия, които решават съдбите на живеещите наоколо хора. Прониза го внезапен страх за Ливия. Ако това чудо наистина изригнеше, какво щеше да се случи с нея? Искаше му се да има някакъв начин да я предупреди за надвисналата опасност, но доколкото знаеше, в родното й селце нямаше телефони.

Можеше обаче да телефонира на летището в Терциньо. Когато най-накрая се свърза с американския командващ офицер там, той го информира, че наскоро е пристигнала цяла ескадрила от бомбардировачи В-25, осемдесет и осем на брой, най-голямата концентрация на авиационна техника в целия юг. Джеймс попита дали има някое друго място, където самолетите биха могли да бъдат преместени, и обясни какви са били предупрежденията на професора.

— Нали не предлагате сериозно да променим диспозицията си, само защото някакъв италианец е изперкал? — попита военният недоверчиво.

Джеймс промърмори, че не би било лошо да имат някакъв план за евакуация, просто така, за всеки случай.

— Вижте, миналата седмица някакъв тип ни предупреди, че трябва да се евакуираме, защото една от статуите в местната църква е започнала да плаче — каза мъжът. — Тези италианци изобщо не са в ред. Немските бомбардировки изобщо не ги вълнуват, но ако видят последователно две свраки или червеникава котка, седнала на стълбището пред църквата, са убедени, че краят на света вече е започнал.

Джеймс постигна малко по-голям успех с войниците, разположени в обсерваторията, които го информираха, че всъщност в момента вулканът показва по-слаби признаци на активност, отколкото в предишните няколко месеца.

— Като изключим смрадта, нещата са доста спокойни — информира го някакъв офицер. — Тук дори нямаме проблеми със земетресенията, които, доколкото разбрах, са зачестили доста в Неапол.

— А тази миризма, която споменавате — тя кисела ли е, като на нещо развалено?

— Точно такава е. — Офицерът прозвуча изненадан. — Откъде знаете?

— Това е сяра.

В крайна сметка Джеймс успя да го убеди, че е добре професор Боми да получи стая в обсерваторията, но се чувстваше все по-притеснен за ситуацията.

Той написа кратка бележка, в която обобщаваше прогнозите на професора, заедно с предложение за изготвяне на план за частична евакуация както на военните, така и на цивилното население, след което я даде на майор Хийткоут. Отговорът на майора, не особено изненадващо, беше избухване, свързано с много огън и жупел и ако Плиний Млади беше имал възможността да наблюдава явлението, без съмнение би го класифицирал като изригване от хийткоутски тип, в което думите „некомпетентен“, „безразсъден идиот“ и „нищо по-добро за правене“ бяха споменати нееднократно. Джеймс вече не таеше никакви съмнения за това, че майорът изобщо не смяташе наблюденията на професора за приоритетен проблем на военните.

За да се успокои, той отиде да поговори с Анджело, който се усмихна при споменаването на името Боми:

— Не се тревожи, приятелю. Този професоре винаги обяснява как над нас е надвиснало някакво страховито бедствие. Доколкото знам, говори за това от години. Но това си му е работата в крайна сметка, нали така? То е същото като приказките на свещениците, че ако не ходим на църква, небето ще се продъни.

— Но статистически погледнато, един ден Боми ще се окаже прав — настоя Джеймс.

— Със сигурност, но междувременно той така или иначе ще се тревожи за тези неща, така че не виждам смисъл ние да правим същото.

Имаше нещо сбъркано в тази логика, но Джеймс вече се бе отказал от опитите си да разбере фатализма в неаполитанското мислене.

Докато седеше сам в стаята си същата вечер, не можеше да се отърси от тревогата за Ливия, намираща се в онова селце, кацнало върху рамото на заспалия гигант, като какъвто си представяше планината в момента. Ако той се разбудеше, какво щеше да се случи с нея? Какво щеше да се случи с всички, живеещи край Везувий? Беше същинско безумие планината да бъде заселвана отново след всяко изригване, но италианците си бяха такива. Живееха ден за ден и бодро посрещаха всички нещастия, които липсата на организираност и предвидливост стоварваха върху главите им.