Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Джеймс така и не успя да измисли какво да отвърне.

— Първоначално не повярвах — продължи Ерик. — Самият аз също не обичам да се вслушвам в клюки, но самата Ливия лично потвърди това. Единственият извод, който мога да си направя, е, че или лъжеш нея, или си излъгал мен.

— Съжалявам за това.

— Тогава осъзнах, че под маската на привидната ти британска искреност всъщност се крие един доста непочтен човек. Мисля, че сме те подценили, Джеймс.

— Кого имаш предвид с това множествено число?

— Може би ще се радваш да научиш обаче, че това си е лично мое мнение — продължи Ерик, без да обръща внимание на въпроса. — Що се отнася до Контраразузнавателния център, ти си оставаш британецът, който пише сватбените доклади.

— Радвам се да го чуя. След като всъщност съм точно това.

— Както ти харесва, Джеймс — каза меко Ерик. — Но силно бих ти препоръчал да споделяш това, което имаш, със своите приятели и съюзници.

— Изрод! — кресна Джеймс. Пред очите му се спусна червена пелена и той скочи на крака, стиснал юмруци. — Ливия не е курва!

Ерик на свой ред вдигна юмруци.

— Никога не съм казвал, че е такава.

— Искаш да я споделям…

— Говорех за споделяне на информация, долен английски пендел такъв!

— Кого наричаш пендел?

— Не е ли ясно? — изсумтя Ерик. — Случайно да виждаш други пендели наоколо?

Джеймс си нямаше абсолютно никаква идея какво точно означава „пендел“, но това беше без значение.

— Веднага си върни думите обратно — изръмжа той.

Двамата се обикаляха един друг, вдигнали юмруци. Някои от мъжете наоколо започнаха да викат и свиркат, предчувствайки, че предстои нещо забавно. Джеймс замахна и Ерик веднага стори същото. И двата удара достигнаха целите си.

— Спрете! — изпищя Ливия, която тичаше към тях от кухнята. — Спрете веднага и двамата! Държите се като деца.

Те отпуснаха ръце засрамено. По лицата им имаше кръв, но беше трудно да се каже чие нараняване е по-лошо.

— Казват, че всичко е позволено в любовта и войната — просъска Ерик, докосвайки цепнатата си устна. — Което просто е друг начин да се каже, че в този живот няма справедливост. Искам хубаво да запомниш това, Джеймс.

Понякога Ливия установяваше, че прави сравнения между Джеймс и Енцо, и винаги се удивляваше как човек е способен да обича двама души по два толкова различни начина.

С Енцо любовта я застигна com’ un chiodo fisso in testa, като пирон в главата. Сега обаче, когато погледнеше назад, установяваше, че това е била детинска любов, наивно увлечение. Макар да продължаваше да скърби за съпруга си, тя установи, че вече не чувства сърцето си разбито, задето той не е до нея. Понякога се питаше — обзета от леко чувство на вина, че може дори да си мисли за подобни неща — какво би изпитвала към него сега, ако войната не ги бе разделила и те бяха прекарали всичките тези години, правейки бебета насред теснотията в апартамента на родителите му. Дали щеше все още да го обича по начина, по който го бе обичала в първата им брачна нощ, или щеше да бъде просто една от многото жени, които мърмореха под нос всеизвестното стихче, докато се занимаваха с безкрайните си домакински задължения:

Чувствата й към Джеймс бяха наистина различни. Тя например много харесваше това, че той винаги беше мил с нея, въпреки че тази британска учтивост на моменти й се струваше прекалена. Понякога дори нарочно го дразнеше, за да си достави мъничкото удоволствие да го гледа как се изчервява и се чуди какво да каже. Освен това, въпреки абсурдната си преданост към армейските правила и норми, тя бе установила, че тези неща не влияят на отношението му към нея. Честност, почтеност, любезност, състрадание… Това не бяха точно качествата, които бе смятала, че ще я накарат да хареса и да се привърже към един мъж, но след всичките тези години на война бе прозряла колко рядко се срещат те в действителност.

Имаше и друга голяма разлика между чувствата, които бе хранила към Енцо, и тези, които изпитваше към Джеймс. Когато за първи път срещна Енцо, тя беше просто момиче, което нямаше представа колко приятни биха могли да бъдат физическите проявления на любовта. Цели четири години се бе опитвала да изтика спомените за правенето на любов от съзнанието си. Сега целувките й с Джеймс отново бяха извадили на повърхността желанията, които бе държала дълбоко погребани толкова дълго време. Разбира се, от една жена не се очакваше да признае гласно подобни неща, нито пък да даде воля на страстта си, преди да се сгоди и омъжи. Но войната, както осъзна Ливия, бе променила тези правила по същия начин, по който беше променила толкова много неща в живота им. От самата нея зависеше докъде иска да стигне във връзката си с Джеймс. Това беше избор, който малко жени от нейното обкръжение някога бяха имали, и мащабите на свободата, с която разполагаше, понякога я оставяха без дъх, щом се замислеше за тях.