Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Анджело се замисли:

— Ще са ни нужни пари. Наистина много пари.

— Това може да бъде уредено.

— Освен това не бива да има никакви фактури — предупреди го Анджело. — Хората, на които ще трябва да платя, не биха желали никаква документация да ги свързва със случая.

— Много добре. Но искам да хванем на тясно самия Сагарела. Не някой негов подчинен.

— Разбирам. Ще видя какво мога да направя.

На следващия ден Джеймс трябваше да разпита някакви мъже, обвинени в убийството на бивш партизанин в хълмовете над Касерта, малко градче северно от Неапол.

Той откри полицейското управление без проблеми и местният началник му обясни какво се е случило. Партизанинът се оказа най-обикновен престъпник, зарадван от възможността да краде от германците по същия начин, по който преди беше крал от италианците, и още по-щастлив от факта, че Съюзниците му бяха предоставили оръжия и експлозиви за целта. Въпреки че след нападенията си престъпникът бе успял да избяга в горите над Касерта, местните жители не бяха имали подобна възможност и бяха станали жертва на няколко доста сурови наказателни акции от страна на германците.

В един момент немците дали да се разбере, че за всеки техен войник, убит при нападенията на така наречения партизанин, ще бъдат разстрелвани по десет човека. Това не трогнало особено много престъпника въпреки личните молби от страна на кмета и свещеника. В крайна сметка той разполагал с доста голям арсенал и достатъчно сподвижници, не по-малко нетърпеливи от него да се възползват от оръжията. Скоро партизаните нападнали немски конвой с доставки и убили четирима войници. Германците удържали на думата си и събрали четирийсет цивилни — мъже, жени и деца, всъщност най-вече деца, защото повечето от мъжете вече били изпратени в трудови лагери — изправили ги край стената на Църквата и ги разстреляли. По време на погребенията скърбящите майки целували и засмуквали кръв от раните по телата на децата си, ясен знак за началото на вендета. Всеки мъж от техните семейства вече бил длъжен да отмъсти, независимо колко поколения ще отминат.

Така или иначе не се наложило да се чакат новите поколения. Бандитите станали мързеливи, а след като Съюзниците нахлули в Италия, спрели и доставките на амуниции. Междувременно братята, чичовците и бащите на жертвите от наказателната акция започнали да се завръщат от лагерите на север. Тези мъже, на повечето от които им било дошло до гуша от битки, установили, че от тях се очаква да убият престъпника, и съвестно изпълнили това си задължение. Полицията от своя страна съвестно ги арестувала.

Джеймс разговаря с мъжете, които потвърдиха думите на полицейския началник. Изглежда се бяха примирили със съдбата си да получат доживотни присъди в Поджо Реале, място, не по-приятно от военните лагери, които бяха оставили зад гърбовете си. Той разговаря и със свещеника, който му показа дупките от куршуми там, където бе извършен разстрелът.

— Мога ли да ви попитам нещо, отче? — каза Джеймс. — Какво бихте сторили вие, ако тези мъже ви бяха признали престъплението си в изповедалнята?

Свещеникът се замисли.

— Най-вероятно щях да им кажа, че са извършили ужасен грях, но ако се покаят, Господ ще им прости.

— А как бихте ги посъветвали да изкупят греха си?

— Щях да им кажа да помогнат във възстановяването на къщите и фермите, разрушени по време на войната.

На Джеймс това наказание му се видя доста по-ползотворно от всичко, което щяха да измислят в съда.

— А ще го сторят ли?

— Разбира се. Никой тук не би искал да има грехове пред Господ.

Джеймс се върна в полицейското управление, като прекара целия път в размисъл.

— Е? — попита го началникът. — Сега ли ще ги отведете, или ще изпратите камион?

— Нито едно от двете — отвърна Джеймс. — Това е само загуба на време. Ще се върна в Неапол и ще унищожа съответните документи.

Началникът го погледна удивено.

— Това не е ли доста рисковано?

— Най-вероятно, но докато някой разплете цялата история и разбере какво наистина се е случило тук, войната вече ще е свършила и аз отдавна ще съм се махнал от Италия.

В очите на началника проблесна лукаво пламъче.

— Сър, опасявам се, че градът ни е много беден. Не можем да си позволим да покажем благодарността си към вас в степента, която най-вероятно очаквате.

— Аз не… — започна Джеймс. После обаче размисли. — А колко можете да си позволите?

Началникът започна да сумти и хъмка, без да откъсва очи от лицето на Джеймс.