Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Имаш екстра верджине, сопрафино верджине, фино верджине и верджине — обясни му тя.

— И най-добрият е екстра девственият 37?

— Разбира се. Колкото по-девствен, толкова по-добре — стори му се, че долавя шеговити нотки в гласа й. — Много по-сладък е. Казват, че моментът, в който за първи път опиташ подобен… зехтин, е незабравим.

Понякога я целуваше, докато готвеха, и целувките им имаха вкуса на това, което тя приготвяше — стипчивия нюанс на ментовите листа или пък бавно разпростиращата се топлина на ригана. Беше убеден, че и тя се наслаждава на тази размяна на нежности, но знаеше, че рано или късно ще го отблъсне.

— Не можеш да пържиш риба във вода — промърморваше тя поредната си мистериозна поговорка. И още: — Lu cunzatu quantu basta, cchiu si conza, cchiii si giiasta. Твърде многото подправки развалят храната — или нещо от този род.

— Както знаеш — започна майор Хийткоут, — една от основните цели на Подразделение А е да вкара в действие планове за дестабилизация на немския контрол върху Северна Италия.

Джеймс кимна. Все още не му беше ясно защо висшестоящият офицер го бе извикал в кабинета си, но поне чувстваше облекчение от факта, че този път причината явно не беше някоя негова издънка, заради която го очаква поредният скандал.

— Също така си наясно — продължи бавно майорът, — че заради недостига на пеницилин разпространението на сифилиса е сериозен проблем за нашите лекари. От друга страна, германците явно нямат подобни ядове.

Джеймс кимна отново.

— В Подразделение А имат план — въздъхна майор Хийткоут. — В общи линии се следва принципът „с един куршум два заека“. Идеята е да арестуваме жени със сифилис и да ги изпращаме на север в териториите, намиращи се под вражески контрол. Така ще си разпространяват болестите сред германските войници, а не сред нашите. Нещо подобно вече е било пробвано във Франция.

Джеймс не можеше да повярва на това, което чува. Звучеше прекалено отвратително дори и за план на Подразделение А, което се славеше с това, че не подбира средствата и не страда от излишни скрупули.

— Но не е ли това доста… ами неетично? Да използваме цивилни, за да ни свършат мръсната работа. При това жени… болни жени.

— О, за Бога — прекъсна го раздразнено майорът. — Да не би бомбардировките, изравняващи цели градове със земята, да са етични? Или пък заливането на чужди държави с порнография и пропагандни материали? Това е война, Гулд. Трябва да използваме всяко оръжие, което можем.

Джеймс не каза нищо.

— Не, най-вероятно не е особено етично — промърмори майорът. — Лично аз смятам, че е ужасно долно. Но идеята беше одобрена от най-високо ниво. Твоята работа е да подбереш подходящи за целта жени.

— Растреламенти — произнесе Джеймс.

— Това пък какво е?

— Така италианците са наричали необоснованите с нищо арести, които са извършвали немците — растреламенти. Надали очакват тъй наречените им освободители да правят съвсем същото. — Хрумна му и още нещо. — А когато подберем въпросните момичета, предполагам няма да им окажем медицинска помощ, нали?

— Това би провалило самата същност на плана.

— А ако те помолят за такава?

Майорът се поколеба. Отказването на медицинска помощ беше директно нарушение на Женевската конвенция.

— Можем само да се надяваме, че няма да искат от нас такива неща. Пък и технически погледнато, това не са точно войници.

— И как се очаква да подберем тези жени?

— Предполага се, че ще използваме досиетата, в които е записана проституция.

— Но това би означавало в списъка да попаднат годениците на някои от нашите войници. Жени, които не са се омъжили само защото ние не сме им го позволили.

— Няма как да покажем специално отношение към тези, които вече сме преценили като негодни за брак с нашите хора — изтъкна майорът. — Сериозно, Гулд, мисля, че изобщо не виждаш голямата картина.

— За да видиш колко кошмарна е цялата тази схема, трябва да се фокусираш върху дребните детайли — каза тихо Джеймс.

Майорът го изгледа изпод вежди.

— Искрено се надявам, че не ми намекваш как няма да изпълниш заповедите си?

— Не, сър, не намеквам подобно нещо.

— Радвам се да го чуя. — Майорът махна с ръка. — Свободен си.

Седяха върху покрива на Палацо Сатриано, върху изпочупените червени керемиди, докато в далечината слънцето залязваше над залива. Ливия скубеше перата на един гълъб. Джеймс държеше автомат „Томпсън“ в скута си. Щом някой гълъб кацнеше на покрива, той стреляше няколко пъти в съответната посока. Ако успееше да го улучи, тялото му биваше прибавено към купчината в краката на Ливия.