Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Изскъм тфа билуета са пръвиа рет — произнесе бавно тя.

Джеймс изсумтя.

— Мойшете ли да ме кашете ф кулку чайса е антаракта?

Отговор отново не последва. Тя въздъхна и премина на италиански:

— Какво има, Джакомо?

— Нищо.

— Знаеш ли, започвам да си мисля, че английският трябва да е много сложен език, защото в голяма част от времето вие британците предпочитате да мълчите.

— Съжалявам — измърмори той. — Тежък ден.

Тя подсмръкна.

— Намирам се в много сложна ситуация.

— Аз също — натърти тя. — В един момент ме целуваш, в следващия отказваш дори да говориш с мен. Доста е объркващо.

Той въздъхна.

— Понякога работата ми… има неща, които изобщо не ми харесват.

Тя остави гълъба върху керемидите.

— Разкажи ми какво те измъчва.

Изслуша го внимателно, без да го прекъсва, докато не свърши.

— Не ме притесняват последните кандидатури — обясни той. — Дал съм одобрението си за тези сватби. Проблемът са докладите отпреди това, тези, които написах в началото, когато пристигнах в Неапол. Всяко от тези момичета е изложено на опасност.

— Очевидно е какво трябва да направиш.

— Така ли?

— Трябва да се погрижиш нито едно от момичетата да не бъде отведено.

— Ливия, арестите ще започнат със или без мое участие.

— Но те ще очакват ти да им кажеш дали момичетата, които са задържали, наистина са проститутки. И ти трябва да излъжеш.

— Само дето в повечето случаи съответните доклади ще потвърдят обратното. На всичкото отгоре говорим за докладите, които самият аз съм написал. Вината за цялата тази каша отчасти е моя.

— Докладите могат да изчезнат.

— В такъв случай просто ще разпитат момичетата от какво преживяват. Не е трудно да се стигне до истината.

— Трябва да говориш с Анджело — реши тя. — Той ще знае какво трябва да направиш.

— Анджело?

— Собственикът на „При Тереса“.

— Какво общо има той с това?

— Джимс, кой мислиш, че ми осигури тази работа?

— Аз?

— Ти ме нае — поправи го тя. — Което не е съвсем същото. Не би трябвало да ти казвам това, но именно Анджело се постара да няма други кандидати. Анджело е този, който се грижи винаги да имаме достатъчно храна и ни снабдява с продуктите, които не могат да се намерят на пазара.

— Че какво го интересува Анджело какво точно ям?

— Според мен — започна тя леко колебливо — той е бил малко притеснен от факта, че когато си пристигнал в Неапол, не си се хранел нормално. А всички знаят, че ако някой не се храни добре, не може да си върши добре работата. Panza cuntenti, cori clementi: panza dijuna, nenti priduna. Напоследък си доста по… как да го кажа — по-разумен.

— Разбирам.

— Но вече си ядосан.

— Не съм — каза той. Това бе чистата истина, наистина не беше ядосан. Пред него бе започнал да се оформя потенциален изход от цялата каша и Ливия беше права: Анджело можеше да се окаже точният човек, който да му помогне.

— Ще поговоря с него — обеща той.

Покривът се разтресе под тях. Прозорците на сградата зазвънтяха, както се случваше понякога, когато наблизо минеше тежък камион или танк. Шумът прерасна в кресчендо, когато трусът достигна върховата си точка, и после всичко отмина, подобно на вълна, насочила се към брега.

— Земетресение — отбеляза той очевидното.

— Началото на лятото е. Стават по-чести, когато е горещо.

— Ще ми се да знаех какво трябва да направя.

— Каквото и да решиш, знам, че ще бъде правилно — увери го тя.

Той отиде до тъмния ресторант. Заповедта за затварянето му все още бе залепена върху един от прозорците със спуснати черни пердета. Джеймс заобиколи заведението и почука на кухненската врата.

Анджело му отвори с лека усмивка.

— Синьор Гулд.

Джеймс остана с впечатлението, че появата му е била очаквана.

— Капитан Гулд — поправи го той.

Анджело се поклони.

— Както пожелаете. Ще изпиете ли чаша вино с мен?

— С удоволствие, Анджело.

Те седнаха от двете страни на празния бар с бутилка „Брунело“ между тях.

— Последната от предвоенните ми запаси — сподели Анджело, докато пълнеше чашите. — Пазех я за специален случай.

— Това такъв случай ли е?

— Определено смятам така. — Анджело вдигна чашата си към светлината. Виното бе почти кафяво на цвят, а когато той леко разклати ръка, течността се задържа по страните на чашата. Анджело я приближи до носа си и вдиша дълбоко.

— Наричат тази реколта „женското вино“ — обясни той на Джеймс. — Когато е било правено през 1918 година, всички мъже са били избити във Великата война. Затова жените събирали гроздето сами. Лозята не били поливани добре, нито подрязвани или пръскани против насекоми. Само че понякога една лозница дава най-доброто от себе си именно насред някакво бедствие. Това е била една от най-добрите години за брунелото. — Той леко докосна чашата си до тази на Джеймс. — Да пием за мира.