Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Отлично — усмихна се лъчезарно Джеймс. — Мисля, че този разпит върви в много добра посока.

По-късно, докато той пишеше доклада си, Ливия подаде глава през вратата на офиса му.

— Какво правиш? — попита тя.

— Уреждам сватба.

— И коя е щастливката?

— Адолората Ориго. Всъщност няма да се женя аз, а един шотландски капитан. Аз помагам на влюбените гълъбчета.

— Е, ако няма да се бавиш много, можем да излезем на разходка — предложи тя небрежно, докато наместваше на главата си шапчица, която той не беше виждал досега. — Това е нещо като традиция по това време на вечерта.

Джеймс беше виждал младите двойки да се разхождат, хванати за ръце по Виа Рома, и знаеше, че подобна публична демонстрация на съответната връзка е много важна част от ухажването за италианците.

— Ливия — каза той с натежало сърце, — опасявам се, че подобна разходка няма да е възможна.

— Ако си зает днес, може би утре?

— Утре вечер също няма да бъде подходящо. Както и всяка друга вечер. — Пое си дълбоко дъх. — Ужасно съжалявам, Ливия, но сватбеният офицер просто не може да излага на показ връзката си с италианско момиче.

Видял буреносното й изражение, той побърза да добави с отчаян тон:

— Може би трябваше да ти го кажа по-рано.

Ливия бе започнала да потропва с краче по начин, който изглеждаше доста опасен.

— Срам те е от мен, така ли? — попита тя ледено.

— Разбира се, че не ме е срам. Просто постът, който заемам…

Силата, с която затръшна вратата зад гърба си, не оставяше място за много съмнения относно това какво точно мисли за поста му.

Той измъкна доклада си от пишещата машина и го прочете. Беше натракал пълни глупости. Въздъхна, смачка листа на топка, хвърли го в кошчето и започна отначало.

Беше се надявал, че до вечеря гневът й ще се е поохладил, но от злобния поглед, който му хвърли, установи, че нищо подобно не се е случило. Тя тръшна силно чинията пред него, която на всичкото отгоре съдържаше доста по-малка порция от тези на останалите. За да влоши окончателно нещата, след вечерята Ливия започна да се навърта около масата на Ерик и да се кикоти шумно на практически всяка негова реплика. Джеймс ритна яростно крака на масата поради липса на нещо по-подходящо за ритане, след което отиде да си легне.

На следващата сутрин се събуди още преди зазоряване и отиде на пазара. Обиколи няколко сергии, показвайки дебела пачка с италиански лири, и направи няколко дискретни запитвания. Най-накрая един от продавачите обясни, че може да му намери търсената стока. Наложи се да го изчака около половин час, след което мъжът се върна с малък хартиен плик.

— Ето — каза той, докато го подаваше. — Тук има трийсет грама.

Джеймс отвори плика и провери съдържанието. Плътната огнена миризма изпълни ноздрите му. Двайсетината зърна кафе напомняха за малки черни перли. Малко по-нататък откри човек, който продаваше прясно изпечени сфолятели — мънички курабийки, пълни с рикота, захаросани кори от лимон и канела, същите като онези, които Ливия поднасяше за закуска. Голяма торба с портокали и малко прясно козе мляко сложиха края на пазарната му експедиция.

Върна се с покупките в замъка и точно бе успял да сложи на масата покривка, ваза с цветя и порцеланови съдове, когато Ливия излезе, прозявайки се, от стаята си. След няколко крачки се закова на място и подуши въздуха с подозрение.

— Това не е нескафе — промърмори тя. — Ухае като истинско.

Очите й се разшириха:

— Истинско кафе.

— Може и да не се справям с готвенето, но със сигурност знам как да ти приготвя закуска.

— О, Джеймс… това е страхотно — възкликна тя. После си спомни, че все още му е сърдита, и добави: — Но от това опитът ти да ме умилостивиш не става по-малко отчаян.

Той се зае да приготвя кафето. Ливия моментално се залепи за него, обсипвайки го с разнообразни съвети, убедена, че доказаната му некомпетентност ще съсипе безценните зърна.

— Всичко е наред — каза той спокойно. — Знам какво правя.

— Да, да, сигурна съм. Затопли ли чашките? Ще трябва да го направиш. Освен това виж как мелиш кафето. Зърната трябва да бъдат по-ситно смлени. Не, първо остави водата да се охлади…

В крайна сметка тя не издържа и грабна кафеника и зърната от ръцете му, но беше толкова очарователна в цялата си превъзбуденост, че той просто не можеше да й се разсърди.

Ливия наля гъстата черна течност в две малки чашки. Кафето беше толкова силно, че имаше не само плътността на машинно масло, но и тънък слой пяна по повърхността. Двамата отхапаха парченца от сфолятелите и отпиха.