Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Джеймс изключи двигателя. Морето напомняше с цвета си за лавандулово поле и беше толкова чисто, че можеше ясно да се види всяко камъче и мидичка по дъното. Като се изключат песните на щурците, звукът на вълничките, които нежно галеха камъчетата, и тихото припукване на изстиващия двигател на мотоциклета, мястото бе обгърнато от пълна тишина. За миг го прониза чувство за вина, че нещо толкова красиво и съвършено можеше да съществува и да му носи спокойствие и наслада насред един континент, горящ в пламъците на войната.

— Можем да се съблечем там — кимна Ливия към някакви скали, намиращи се на петдесетина фута от водата.

— Първо ти, ако искаш — предложи той. — Аз няма да гледам.

Въпреки обещанието си обаче го направи. Не можа да се сдържи. Чу звука от босите й крака, докато тичаше към морето, последва плисък и весел вик и той погледна точно навреме, за да зърне за миг за миг почти голата Ливия, останала само по долни гащи, преди да се гмурне във водата. След миг тя изплува на повърхността отметна мократа коса от очите си и извика:

— Няма ли да дойдеш?

— Ей сегичка.

Джеймс се скри зад скалата и няколко пъти си пое дълбоко въздух, преди да се измъкне от униформата си и да се затича толкова бързо, колкото можеше, към услужливо хладната вода.

По-късно двамата лежаха под сянката на едно лимоново дръвче, наблюдавайки как слънчевата светлина проблясва сред листата.

Ливия посочи към един от плодовете и промърмори лениво:

— Баща ми яде лимоните направо от дървото. Дори и кората.

— Не са ли кисели?

— Не и ако са добре нагряти от слънцето. — Тя се протегна и откъсна един. — Ето, това е добър лимон. Тук казваме: колкото по-дебела е кората, толкова по сладък е сокът. — Отхапа парченце и кимна доволно. — Чудесен е.

Поднесе плода към устата му. Той хвана ръката й и отхапа внимателно. Беше права. Сокът бе толкова сладък, сякаш беше отпил глътка лимонада.

Тя отхапа отново и се намръщи.

— Семка — обясни и я изплю в дланта си.

Усмихна му се и в този миг всичкият самоконтрол, който Джеймс си мислеше, че притежава, просто се изпари. Хвана главата й с две ръце и отчаяно притисна устни към нейните. Вкусът беше сладко-кисел, с бледа отсянка от морската сол. Усети острите краища на зъбите й с езика си и останките от плода по устните й, преди Ливия да се отдръпне.

— Джамус! — възкликна тя.

— Ела тук — произнесе той задъхано и я целуна отново. Имаше толкова много непознати усещания. Езикът й, ту хлъзгав и извиващ се, ту твърд, докато се плъзваше между собствените му устни; грапавостта на небцето й, деликатните кости на гърба й, пулсиращите под пръстите му мускули върху шията й.

След малко тя се отдръпна отново и го погледна озадачено:

— Значи все пак не си копър 36?

— Не съм какво? — попита той объркано.

— Копър. Нали разбираш, финокио? Рикионе.

— Ъъъ… голямо ухо? — опита се да си преведе той.

— Е, предполагам, че не си — каза тя през смях. — Никога нямаше да плувам с теб, ако знаех…

Джеймс я целуна отново. Този път Ливия му отвърна по-страстно и той се почувства така щастлив, сякаш тялото му се рееше из въздуха.

След малко тя отново го отблъсна и присви очи:

— Значи просто си се опитвал да ме измамиш, преструвайки се на кулатина!

— Ливия… никога не съм се преструвал на кулатина. Каквото и да значи това.

— Напротив, преструваше се. Когато ядохме стридите — припомни му тя.

— Казах ти, че нямам опит. Каква е връзката с онова… онова, което ме нарече?

— Уф — промърмори тя. Беше започнала да осъзнава, че женската й интуиция май не се беше справила с превода на езика на тялото му от английски на италиански. Колкото повече мислеше по въпроса обаче, толкова по-ясно усещаше как лекото, но настоятелно чувство на разочарование, което я беше съпътствало, откакто бе поела работата в Палацо Сатриано, започва да изчезва и оставя след себе си единствено радост от факта, че целувките на Джеймс се оказаха нещо доста приятно.

Тя се приведе към него, за да получи нова, и той побърза да удовлетвори желанието й.

— Изобщо не се целуваш като някой, който страда от липса на опит — отбеляза Ливия.

— Уча се бързо — усмихна се Джеймс.

Този път го направи по-бавно и нежно. Целуна върха на очарователното й носле, после долната част на ушите и нежната кожа край очите, преди да се върне отново към устните.

Идеше му сам да се ритне по задника, защото именно той разруши магията на мига. Когато се отдръпна от нея, попита: