Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— А как стои въпросът с Ерик?

Ливия го погледна мрачно.

— Какво за него?

— Целувала ли си го?

— Току-що ме целуна и вече искаш да ме притежаваш?

— Просто искам да знам какво е мястото ми в живота ти.

— Харесвам ви и двамата — каза тя простичко. — Честно казано, нямах намерение да те целувам, въпреки че изобщо не съжалявам, задето го направих. Но това не означава нищо.

— Разбира се, че не означава — промълви той разочаровано. Опита се да я целуне отново, но тя извърна глава. Обгръщалата ги допреди малко романтика се бе изпарила.

— Мога ли поне да те прегърна? — попита той плахо.

— Ако искаш.

Тя му обърна гръб, а той се притисна към нея и обгърна кръста й с ръка. Останаха смълчани за няколко минути.

— Трябва да ти се признае, имаш голям самоконтрол — отбеляза тя след малко. — И това е хубаво. Но не мисля, че разбираш жените особено добре.

Той завъртя тези й думи из главата си, чудейки се как точно да отговори. Дали Ливия искаше да каже, че му липсва мъжество, след като не е по-настъпателен. Или пък точно обратното — че е развалил всичко, защото е бил прекалено нахален? А може би просто имаше предвид, че е развалил една прекрасна целувка с глупавите си въпроси?

Той все още се колебаеше какво да каже, когато установи, че ти със сигурност не се измъчва с подобни въпроси. Беше заспала.

Докато се връщаха, Ливия положи глава на гърба му.

Джеймс взе поредния завой и Неапол се разпростря пред тях, отвъд залива, блестящ в светлината на следобедното слънце. Ливия се размърда, видя къде се намират и го прегърна по-плътно през кръста.

— Лиждаш ли гърда, Джемс? — попита тя сънливо.

— Аз лижа… Ох, да, виждам града.

— Хюбав гърад.

Същата вечер Ливия обяви, че има нужда от пещ на дърва, за да се възползва пълноценно от продуктите, които бяха донесли от Везувий. След кратък размисъл по въпроса тя сподели, че Джеймс вече притежава нещо перфектно за целта — скедариото, металния шкаф за документи.

— Ще запалим огъня в долното чекмедже — обясни тя, — така от средното ще се получи много гореща пещ, където можем да приготвяме пици или да печем месо. Най-горното чекмедже ще поддържа малко по-ниска температура и ще го използваме за зеленчуци и моцарела.

— Има една лека пробойна в иначе гениалния ти план — отбеляза Джеймс, — въпросното скедарио вече е пълно с архиви, с папки.

— Е, винаги можеш да сложиш папките някъде другаде — настоя тя.

Това, обективно погледнато, беше така, помисли си той. В крайна сметка, преди се бяха справяли достатъчно добре и без шкаф за документи.

Така на обяд ядоха изпечена на огън пица с плънка от пресни домати и моцарела, подправена единствено със сол, зехтин и босилек. Джеймс никога досега не бе ял нещо толкова простичко и същевременно толкова невероятно вкусно. Когато по-късно си легна обаче, той мечтаеше да усети един вкус, малко по-различен от този на пицата. Вкусът на устните на Ливия, който бе усетил в лимоновата горичка над Соренто.

— Разбираш ли — обясняваше разпалено Джеймс, — любовта не е просто нещо, което чувстваш. Любовта е нещо, което осмисля цялото ти съществуване. Тя е като… като да отидеш в нова страна и да установиш, че всъщност никога не си харесвал особено мястото, което си оставил зад гърба си. Тя те променя… ох, не знам как да го кажа… когато видя усмивката на любимата си, ми иде да заръкопляскам или нещо от сорта. Извинете ме, май е най-добре да млъкна, защото говоря ужасни глупости.

Момичето, чието име беше Адолората, преплете пръсти и се усмихна.

— Не, вие сте напълно прав! И аз изпитвам същите чувства към Магнъс.

— Магнъс е истински късметлия — кимна Джеймс. Осъзна, че всъщност не беше задал на Адолората почти никакви въпроси за нейния годеник или финансовото й състояние. Въпреки това му се струваше немислимо да отхвърли подадената от нея молба — толкова добре се разбираха.

— Вижте — предложи той, — от мен се очаква да напиша този доклад, но ще ви бъде от полза, ако ви кажа кои са най-добрите отговори, които можете да ми дадете. Така например, ако ви попитам с какви пари преживявате…

— Чичо ми изпраща пари — каза бързо Адоларата.

— … Добре е да се окаже, че сте откраднали пари от германците. Наоколо няма никакви германци, така че никой не може да провери дали това е истина, нали разбирате? Чичовците имат досадния навик да бъдат много лесно откриваеми.

— Точно това исках да кажа — откраднах парите на един германец.