Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Напуснаха Помпей и Джеймс подкара мотора по лъкатушещия път към Фишино. От време на време поглеждаше към вулкана. Димът, който излизаше от кратера, му напомни за перо, потопено в гигантска мастилница. Везувий сигурно бе изглеждал по същия начин в дните, преди да разруши Помпей, помисли си той. Не е имало никакво по-ясно предупреждение, иначе всички щяха да напуснат мястото навреме.

— Не си ли мислиш понякога, че това чудо може да изригне отново? — попита той.

— Разбира се.

— Не си ли искала да се махнеш оттук?

— Не — отвърна тя сериозно. — На това място изживяваш всеки ден така, сякаш е цял живот. А един живот, изживян тук, струва колкото десет живота, прекарани другаде. — Тя обви по-плътно ръце около кръста му и за миг той също го усети: чувството, че те двамата, планината и дори войната са само дребна частица от нещо огромно, велика и мистериозна сила, която някак ги беше довела тук, за да могат да изживеят този момент.

Когато пристигнаха във Фишино, Мариса и Нино посрещнаха Ливия с радостни викове. Реакцията им спрямо Джеймс бе далеч по-резервирана, което му се стори напълно естествено, но нямаше как да не забележи, че бащата на Ливия му хвърля доста подозрителни погледи изпод рунтавите си вежди.

— Той си мисли, че си ми гадже — прошепна му Ливия, когато двамата влязоха в кухнята, за да огледат сиренето от тазсутрешното мляко. — Не се притеснявай, ще му обясня, че не си, но няма да му казвам каква е причината за това. Малко е старомоден.

— Ами… хубаво — отвърна Джеймс объркано.

Голямо парче моцарела, толкова прясно и влажно, че изглеждаше така, сякаш от него всеки момент ще покапе мляко, му бе подадено, забучено върху вилица, и всички го загледаха внимателно, докато опитваше. Джеймс промърмори одобрително с пълна уста, което изобщо не бе проява на учтивост — вкусът на сиренето наистина беше превъзходен. Ливия обаче беше малко по-критична и подложи баща си на кръстосан разпит за продължителността и качеството на пашата. После отведе Джеймс, за да се запознае с Присила. Когато видя кой идва, биволицата се насочи с щастливо мучене към портата на обора си и мушна огромния си черен нос в дланта на Ливия, където явно очакваше да открие стрък трева.

— Имахме си две — обясни Ливия, докато чешеше Присила по челото. — На бедничката сигурно й е много самотно.

— Какво се е случило с другата?

Ливия присви очи и го погледна с изражение, което доста напомняше за това на баща й отпреди малко.

— Едни войници я застреляха.

— Имаш предвид немски войници, нали?

Тя се изсмя саркастично.

— Казваш това, защото очевидно съюзническите войници никога не са правили нищо лошо, а? Не, Джеймс, немците извършиха много отвратителни неща, докато бяха тук, но никога не са стреляли по добитъка. Това беше дело на Съюзниците.

— Кога? Как се е случило това?

Тя му разказа съкратена версия на историята за смъртта на Пупета — как войниците били подкупени от техен съсед, който се бил озлобил, защото Ливия не го харесвала, и как им бяха взели всичко, цялата храна, която са имали, преди да открият огън по Пупета. Не беше стигала и до средата, когато й се наложи да спре, защото се разплака.

Джеймс усети отчаяно желание да я вземе в обятията си и да я обсипе с целувки. Това беше много различна емоция от онази, която го бе подтикнала към опита му да я целуне по време на бомбардировката. Онова тогава беше възбуда и страст. Сега той изпитваше ужас и желание да я утеши, което обаче не пречеше на порива му да бъде дори по-силен. Джеймс се протегна и постави ръка на раменете й, а после, тъй като наистина имаше нужда от цялата сигурност, с която можеха да я дарят тези силни обятия в мъката й, тя зарови лице в гърдите му, а той обви другата си ръка около нея и я прегърна, както трябва. Ливия избърса очи в ризата му и вдигна поглед към него.

— А после ме хвърлиха в камиона. Трупът на Пупета лежеше там, а аз трябваше да се боря с тези мръсни животни. И тогава офицерът им… офицерът…

— Какво е направил офицерът?

— Опита се да даде пари на баща ми, за да ме купи — проплака тихичко тя.

Джеймс я пусна. Беше ужасен и се чувстваше омърсен от факта, че някой би могъл да го свързва с хората, способни да направят нещо подобно. Нищо чудно, че италианците негодуваха срещу освободителите си, щом последните се държаха по този начин. Най-лошото бе, че зад всичко това стоеше офицер.

— Ливия — промълви той тъжно, — толкова съжалявам.

— Защо? Ти не беше тук.