Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Не ме интересува колко луд изглеждам! На този свят има прекалено много пайове с месо, но не и достатъчно червеношийки.

Ливия сви рамене:

— Окей.

Той се закова на място:

— Какво?

— Казах окей. Защо?

— Нищо.

През целия ден той я слуша внимателно и забеляза колко често използва израза „окей“. Естествено, произнесеното от нея не беше точно „окей“, а звучеше по-скоро като „оу-кема“. В добавка тя го употребяваше като някакъв вид ругатня и когато беше заета, посрещаше всяка молба към нея с възмутено тръсване на глава и вик „Оу-кейа! Оу-кейа! Ш’го свърша!“.

Трудно можеше да се говори за някакво ясно доловимо американско произношение в начина, по който Ливия се опитваше да говори на английски, но въпреки това всеки път, когато Джеймс чуеше проклетото „окей“, го пронизваше пристъп на ревност.

— Проблемът е — довери той на Джъмбо — че съм влюбен в нея.

— Какво те кара да си толкова сигурен в това?

— Мисля за Ливия през всяка една минута от всеки ден. Когато седя зад бюрото си, провеждам наум дълги въображаеми диалози с нея. А после, когато наистина разговаряме, приказвам пълни глупости. Върша всякакви малоумни неща с надеждата да я впечатля. Понякога установявам, че върша малоумни неща дори и когато не сме заедно, надявайки се, че въпросните малоумни неща ще ме направят по-достоен за нея. Уча се да готвя заради нея. Лежа буден в леглото и си представям как Ливия, облечена в бяла сватбена рокля, върви по пътеката между редовете в църквата на селото, където живеят родителите ми. След това си представям как свалям сватбената й рокля и се наслаждавам на прекрасното й голо тяло, преди да я съборя на голямото двойно легло и…

— Да, да. Разбирам — побърза да го прекъсне Джъмбо. — Така като те слушам, май наистина си се привързал доста към това момиче. Или е това, или си пипнал малария.

— Трябва да отида до вкъщи — обяви Ливия една вечер. — Искам да взема още сирене и да видя дали сестра ми и баща ми са добре.

— Мога да те закарам с мотора, ако искаш — предложи Джеймс, опитвайки се да не прозвучи твърде ентусиазирано. — А и, ъъъ, доколкото съм чувал, Амалфи е наистина прекрасно място. Можем да си направим едно малко пътешествие.

— Благодаря ти — каза Ливия. — Много мило от твоя страна.

Тя ме харесва, помисли си той, преизпълнен с щастие. Трябва да ме харесва. Отиваме на пътешествие заедно!

Денят отново бе много топъл, а обляната от слънчеви лъчи природа ги обсипваше с вълни от ухания, докато пътуваха към Везувий — ароматите на портокалов цвят, мирта и мащерка се преплитаха с обичайния мирис на нагорещените, прашни пътища. Навсякъде имаше дупки и Джеймс съвсем целенасочено се стараеше да ги избягва в последния възможен момент, просто за да усети как ръцете на Ливия се стягат около кръста му. Може би това беше причината италианците да са толкова лоши шофьори, помисли си той: за тях всичко бе част от играта на флирта. Той зави рязко, за да заобиколи една особено дълбока яма от бомба, и тя го ощипа.

— Ау — възмути се Джеймс щастливо.

— Карай по-културно — каза Ливия в ухото му.

— Искаш да кажеш, като истински англичанин? — усмихна се той и намали.

Тя произнесе бавно и внимателно на английски:

— Кои е пиронът за влека към Рим, кажите ми мола?

Ерик й беше заел „Малкия модерен полиглот“ и тя го използваше, за да учи фрази на английски. Разбира се, в разговорника липсваха всякакви фонетични инструкции относно английското произношение и за да разбере как точно звучат отделни думи, тя понякога започваше да разиграва импровизирани диалози, които нямаха особена връзка със съответната ситуация.

— Перонът, от който тръгва влакът за Рим, е ето там — извика услужливо Джеймс и посочи с ръка към искрящата морска повърхност.

— Мола, можите ли да ми погнете със моят багяж?

— С радост ще ви помогна с вашия багаж.

— Вии ней можите да бъдите на пирона, усвйен ’ко не си купете бил йет.

— В такъв случай ще си купя билет — провикна се той щастливо. — Мамка му, ще си купя дори няколко!

Подминаха табелата за Помпей. Древният град беше на няколко мили от пътя им, но той я попита дали би имала нещо против да се отклонят, за да го разгледа. Ливия се съгласи.

Поеха по пътя към Торе Анунциата, където друг, по-малък знак ги насочи към тясна пътека, водеща към някакви порутени постройки. Те обаче бяха издигнати далеч по-скоро: древният римски град се намираше на едно възвишение зад тях и честно казано, дори и след две хилядолетия изглеждаше по-солиден от модерното си предградие.