Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Тогава го осени идея.

Следващия път, когато двамата с Ливия останаха насаме, той я попита дали би могла да го научи да готви.

Тя го погледна изненадано.

— Готвенето не е шега работа — отбеляза тя предпазливо.

— Ясно ми е, че не можеш да ме научиш на всичко, което знаеш, разбира се — добави бързо той. — Само на някои от по-простичките неща.

Тя се замисли по въпроса. В Неапол имаше много малко мъже, които готвеха. Всъщност дори не съществуваше неаполитанска дума за „готвач“ в мъжки род, защото се предполагаше, че мъжете по никой начин не могат да овладеят съответното изкуство, а тези, които можеха да сготвят нещичко, се възприемаха като ентусиазирани аматьори. Джеймс обаче в крайна сметка беше финокио, така че заслужаваше да получи достъп до това женско удоволствие.

— Е… — каза тя, взела решение. — Ще ти покажа някои неща и ще видим ставаш ли за ученик. Как ти звучи това?

По време на първоначалното си военно обучение в Англия Джеймс имаше един старши сержант, чието любимо занимание беше да тормози младите кадети. Още през първия ден той ги строи в мразовитата утрин.

— Ще се обръщам към вас със „сър“ — информира ги заплашително. — И очаквам да се обръщате към мен със „сър“. Разликата е в това, че вие действително ще влагате нещо в тази дума.

Предпочитаният от него преподавателски подход беше да крещи заповеди толкова бързо и гръмко, че бе почти невъзможно човек да не се обърка, което даваше чудесна възможност на този мъчител да отприщи още по-гръмък поток от ругатни.

Джеймс си спомни за този старши сержант още в първата секунда, когато Ливия започна да му обяснява основните правила на готвенето.

— Ще започнем с основни неща — обяви тя, докато режеше някакви продукти върху дървената си дъска, а острието на ножа се бе превърнало в обичайната стоманена мъгла. — Това е батуто. Магданоз, свинска мас, лук. Батутото е основата за всички сосове. Както и чесънът, разбира се. Него обаче ще добавим по-късно, за да не загори. Само мързеливите готвачи слагат чесъна заедно с всичко останало. Ето, опитай. Не, не така. Режи магданоза на малки парченца, както ти казах.

— Всъщност изобщо не си споменавала…

— После трябва да ги оставиш да врят заедно с малко зехтин. Това е софрито. Батере, софриджере, инсапорире. Едно, две, три. Какво правиш? Не трябва да разбъркваш лука, преди да се е запекъл. Не забравяй и за зехтина. Тиганът ти е прекалено горещ, ще ги прегориш. Не режи чесъна, мачкай го. Ай, ай, ай, сега тиганът ти пламна!

— Това е прекалено трудно — въздъхна той, докато сваляше тигана от печката.

— Глупости. Просто трябва да ме слушаш повече и да приказваш по-малко.

Основният проблем, както Джеймс твърде скоро осъзна, беше, че Ливия никога не се бе учила как да готви. За нея това беше нещо като телесна функция, подобно на говоренето и ходенето. Да го научи на това, което знае, за нея беше също толкова трудно, колкото да го научи как да диша. В крайна сметка двамата стигнаха до споразумение, че тя просто ще готви, а той ще се опитва да повтаря нейните действия и ще задава въпроси, когато нещо не му е ясно.

На следващата сутрин Джеймс я придружи до пазара.

— Първото нещо, което трябва да знаеш, е, че в Италия не готвим ястия, готвим продукти — обясни му тя. — Първото, което правим, е да видим кои продукти са най-добри и след това купуваме други неща, които ще им паснат добре.

— В такъв случай какво търсим днес?

Тя сви рамене.

— Кой знае? Може би риба. Домати. Както и зеленчуци, разбира се. Тя вдигна една тиквичка от някакъв кош и я стисна в ръка. — Тази е била откъсната вчера, затова е толкова мека.

Тиквичката се прекърши на две и тя с погнуса захвърли парчетата обратно в коша. Собственикът на сергията започна да крещи след нея, че тиквичките му са най-пресните на целия пазар и че трябва да плати за тази, която е съсипала. Без да му обръща никакво внимание, Ливия се насочи към тълпата шумни неаполитанци, скупчени около някакъв продавач на риба, проби си път с лакти навътре и след малко се измъкна, размахала триумфално риба меч с размерите на дънер.

— От друга страна — провикна се тя, — ако видиш нещо наистина хубаво, трябва да си готов да се бориш за него. Сега ще ни трябват пиперки, за да направим салса.

На друга сергия Ливия успя да намери тиквички, от които остана доволна, и двамата се завърнаха в кухнята, където тя ги раздели на две купчини. Едните бяха дебели колкото китка и от тях все още висяха ластуните им, покрити с отворени цветове във формата на звезди.