Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Джеймс изгаси двигателя. Наоколо нямаше жива душа, само някакво куче се чешеше енергично в прахоляка.

— Била ли си тук преди? — попита.

— Не — отвърна Ливия, докато се оглеждаше. — Всъщност разкопките бяха направени едва преди десетина години, при управлението на Мусолини.

Размерите на мястото бяха зашеметяващи. Джеймс изобщо не беше очаквал Помпей да е толкова голям — цял един град, заличен от лицето на земята заради гнева на планината зад тях. Обходи с очи площада, масивните сгради, които очевидно са били административни, частните домове и руините от колонадите на дворците — цялостното разположение не бе много по-различно от това на един съвременен италиански град, с тази разлика, че тук имаше форум, наместо площад и езически храмове, наместо църкви.

Тук и там се виждаха зловещите вкаменени тела на жителите. Дори след толкова дълго време човек все още можеше да различи ужаса и отчаянието в позите, които бяха заели в предсмъртния си миг. Един бе застинал, докато притискаше нещо с ръка към лицето си, най-вероятно парче плат, през което да диша. Друг бе легнал край някаква стена, за да умре с ръце около главата си, сякаш по този начин можеше да се предпази от сипещия се огън. Друг се бе опитал да защити половинката си и беше срещнал смъртта с обвити около нея ръце, предпазвайки я с тялото си.

— Ей, синьори.

Дрезгавият глас принадлежеше на някакъв много възрастен мъж, който явно пазеше мястото и им махаше да се приближат към входа на една сграда. Имаше тежък говорен дефект, но някак успя да обясни, че срещу малка сума може да ги разведе сред разкопките. На Джеймс никак не му харесваше идеята някой да им натрапи компанията си, затова даде на стареца няколко лири и му обясни, че двамата биха предпочели да разгледат града сами. Мъжът им се усмихна лукаво и им направи знак да го последват.

— Иска да ни покаже нещо — обясни Ливия. — Най-добре ще бъде да отидем, защото иначе няма да ни остави на мира.

Минаха покрай поредното вкаменено тяло, приклекнало край една врата и стиснало безформен чувал в ръце. Старецът се изкикоти и изфъфли нещо дрезгаво, вдигайки ръце над главата си. Джеймс успя да различи италианските думи за „небе“ и „връщане“. После схвана какво се опитваше да им каже мъжът: тези хора бяха загинали не докато са бягали от бедствието, а защото са се опитали да се върнат. Помислили са си, че най-лошото е отминало, само за да открият, че планината им готви ново изригване, по-смъртоносно от първото. Старецът обаче не ги бе довел тук, за да им покаже тялото с чувала. Той бързо се насочи към една малка сграда от другата страна на улицата.

— Prego, signori — каза той, отключи голям катинар и отвори вратата пред тях с тържествен жест. — La casa di lupanare 34.

Джеймс погледна въпросително към Ливия, но и тя бе не по-малко озадачена от самия него. Старецът намигна съзаклятнически на Джеймс и се оттегли. Ливия вдигна очи към стените на помещението, в което се бяха озовали, и се разсмя.

Фреските бяха избелели, но не беше трудно да се различи какво точно представляват. Мъже и жени се съвкупяваха по десетки различни начини. Имаше жени отгоре, жени отдолу, жени, които притискаха мъжките гениталии към устите си толкова небрежно, все едно бяха червила, жени, лежащи с други жени, и дори група хора от двата пола, увлечени в нещо, което май беше взаимно бичуване.

— Това е било публичен дом — отбеляза Ливия. — Стенописите сигурно изобразяват всички предлагани услуги.

Джеймс вече разбираше — старецът си беше помислил, че го подкупва, за да им покаже местната порнография.

— Отвратително! — възкликна той. — Ливия, наистина съжалявам.

— Няма за какво — каза Ливия. — Това например ми изглежда особено интересно.

Въпреки нежеланието си Джеймс проследи погледа й и моментално се изчерви. Тя отново се разсмя.

— Ако всички англичани бяха като теб — каза тя, хващайки го под ръка, — в най-скоро време нямаше да останат никакви англичани.

— Радвам се, че те забавлявам — промърмори кисело той.

— Мисля, че е мило — каза тя, докато двамата се насочваха към вратата. — Успокоява ме.

— Успокоява — повтори той. — Просто страхотно. Аз съм мил и дарявам душевен комфорт. Притежавам всички качества, към които един войник може да се стреми.

— Има и по-лоши неща — промълви тихо тя и той видя, че усмивката й е изчезнала. Ливия замълча, изгубена нейде сред спомените си, и Джеймс предположи, че мисли за това, което се беше случило със съпруга й.