Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Красиви са — отбеляза Джеймс, вдигайки един от цветовете.

— Освен това са вкусни.

— Тук ядете цветя? — попита той изненадано.

— Разбира се. Ще ги напълним с моцарела, ще ги панираме и ще ги изпечем. Само мъжките цветове обаче. Женските са прекалено меки.

— Досега не знаех — каза той, затъквайки един от цветовете зад ухото й, — че цветовете могат да бъдат мъжки или женски. Камо ли пък че стават за ядене.

— Всичко е мъжко и женско. И всичко става за ядене. Само трябва да знаеш как да го приготвиш.

— В Англия имаме поговорка. „Сосът за гъската е същият като сосът за гъсока“.

— Това е много тъпо. Гъската има лек вкус, така че трябва да я приготвиш с бял винен сос и може би да добавиш малко пелин или пък сушен риган. Докато гъсокът е тежък на вкус, а и месото му е с далеч по-натрапчив аромат. Трябва да се приготви с червено вино или може би с гъби. Същите разлики важат, ако готвиш голина, кокошка, и поластрело, петел. — Тя го стрелна с поглед. — Ако вие, англичаните, приготвяте галина и поластрело по един и същи начин, това обяснява доста неща.

— Като например? — попита той с любопитство. Но Ливия просто завъртя очи в недвусмислен жест, подсказващ, че отговорът на този въпрос е прекалено очевиден, за да го изказва на глас.

По-късно той я наблюдаваше как приготвя красивите цветове, които топваше бързо в купата с панировка, а после пускаше в големия тиган с врящо олио. Съвсем скоро първата партида беше готова, тя извади внимателно цветовете с лъжица и ги положи върху парче вестник, който да попие мазнината. Поръси ги с малко сол, след което взе един и го опита с критично изражение. Панираното цвете явно получи одобрението й, защото тя кимна и му го подаде.

— Пробвай. Най-вкусни са, когато са много горещи.

Той хвана китката й, за да я задържи стабилно пред устата си, и отхапа парченце от цвета. Панировката беше образувала тънка, хрупкава коричка. Под нея листенцата бяха меки и уханни, а нежният им вкус изпълни за миг устата му, след което сякаш се разтвори в нищото.

Тя го наблюдаваше в очакване на някаква реакция от негова страна, но всичко, за което Джеймс можеше да мисли в този момент, беше, че усеща под пръстите си нежната кожа на китката й, а прелестните й устни бяха едва на сантиметри от лицето му, покрити с мънички трошички от панировката, също като неговите. Той се облиза, ясно осъзнавайки, че би усетил съвсем същия вкус, ако сега я целунеше.

— Чудесно е — кимна и пускана с нежелание ръката й. — Направо страхотно.

Ливия и Джеймс се връщаха от поредната си обиколка на пазара в топлата неаполитанска утрин, понесли пълни с продукти торби. Джеймс бе взел в ръка огромен домат с размерите на грейпфрут и яркочервен като неаполитански залез.

— Отново — настоя той.

— То-мад.

— Домат — поправи я той. — А това — каза, бръквайки в торбата си, откъдето извади един патладжан — е „пат-ла-джан“.

Тя се намръщи:

— Ерик твърди, че думата е „зин томад“.

— Това са пълни глупости — засмя се той. — Как така син домат! Меланцаната няма нищо общо с доматите, нали така?

Тя се съгласи:

— Пат-ла-джан.

— Точно така — кимна той. В гласа му се долавяха нотки на самодоволство. Едно на нула за британците.

Малко по-нататък двамата се натъкнаха на сергия, каквато Джеймс никога не бе виждал досега. Цялата беше обкичена с малки клетки, в които бяха затворени най-различни птички. Песни на дроздове, славеи и червеношийки изпълваха въздуха и за момент спомените му го отнесоха обратно към Англия и жизнерадостния пролетен хор по зазоряване.

— Не разбирам. Като домашни любимци ли ги продават? — попита той Ливия.

— Домашни любимци? — тя се разсмя. — Не, не като домашни любимци. Продават ги като бъдещи пайове с месо.

Той се намръщи.

— Ядете червеношийки?

— Разбира се. Хората тук ядат всичко. Въпреки че лично аз никога не съм виждала особен смисъл в яденето на славеи. Песните им са по-хубави от месото, което на всичкото отгоре е прекалено малко. Какво правиш?

Тласнат от спонтанен импулс, Джеймс измъкна няколко банкноти от джоба си, набута ги в ръцете на продавача и започна да отваря вратичките на клетките. Мъничките крилца запърхаха край него, докато птичките отлитаха към свободата си. Собственикът на сергията започна да му крещи, че си е загубил ума, и дори и Ливия изглеждаше искрено изумена.

— Капитан Гол — отбеляза тя, — ти си дори по-странен, отколкото изглеждаш на пръв поглед.