Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Мъжете по масите бяха станали на крака и аплодираха гръмко. Енрико подхвана нова мелодия и някои от войниците придърпаха към себе си италианските сервитьорки в осветения от огъня кръг, опитвайки се да повторят стъпките и движенията, които бяха наблюдавали досега.

Ливия се отдалечи от танцуващите. Джеймс се изправи с надеждата, че ще се върне при него. Тя улови погледа му и се усмихна. Но после друг униформен мъж я пресрещна, заговори я и я отведе към някаква тиха маса, далеч от огъня и лампите. Ливия хвърли към Джеймс тъжен поглед, с който сякаш искаше да му каже, че е имал своя шанс, но го е пропилял. Той се извърна, но не и преди да види, че мъжът, проявил повече смелост от него и показал далеч по-явно интереса си към Ливия, беше Ерик.

Името на поредната кандидатка за женитба беше Витория Фортезе. Жената бе облечена със скромна черна рокля и сподели с него, че първият й съпруг е загинал, докато се е сражавал в Гърция. Но сега, година по-късно, щастието й се бе усмихнало и тя беше срещнала друг мъж, който да се грижи за нея, някакъв ефрейтор от инженерните войски.

Джеймс можеше да види с какво е привлякла вниманието на годеника си. Беше невероятно красива и ужасно чаровна.

— От какво живеете? — попита той, вдигнал писалката си над отворения бележник.

Тя се поколеба само за миг:

— От спестяванията си.

— В коя банка се намират тези спестявания?

Ново колебание:

— В „Банко ди Наполи“.

Това име му беше познато.

— Не беше ли точно това банката, която бе нападната от германците?

— Да. За да съберат пари за войната си. Откраднаха всичко.

— В такъв случай как се издържате след този обир?

— Съседите понякога ми носят храна.

— Можете ли да ми кажете имената им?

Ново колебание.

— Понякога ми помага един съсед, друг път друг…

— Има ли някой, който би могъл да потвърди това? Нали разбирате, трябва да имам съответните имена, за да проуча въпроса.

— Не си ги спомням — промърмори тя.

— Не помните имената на съседите си?

Тя тъжно сви рамене.

Джеймс огледа малкия апартамент. Беше безупречно чист и доста скромно обзаведен. Въпреки това забеляза обичайните издайнически неща — червило в спалнята, малко бурканче със зехтин в кухнята, чифт обувки, чиито подметки бяха кожени, а не дървени.

— Парите ви идват от войниците, нали? — попита той кротко.

Тя не му отговори, но една сълза, по-красноречива от всякакви думи, се търкулна по бузата й.

Джеймс не знаеше как да постъпи. Момичето беше красиво и наистина симпатично, изглеждаше му трудолюбиво, вярно и добро. Освен това беше извадило страхотен късмет, че е открило някой, който да отвърне на любовта му.

Той се поколеба, държейки писалката си над листа. После взе решение. Затвори бележника с рязко движение и протегна ръка.

— Трябва да се чувствате голяма късметлийка с такива добри съседи — каза той с усмивка. — Да не говорим пък за вашия годеник. Поздравления, Витория. Не виждам никаква основателна причина да не се омъжите възможно най-бързо.

По страните на Витория продължаваха да се стичат сълзи на благодарност, докато Джеймс си тръгваше от апартамента й. Когато прекрачи прага, младият офицер спря и си пое дълбоко дъх. Неапол, както обикновено, кипеше от живот. Градът беше огрян от ярко слънце. Нейде над главата му две домакини се караха за нещо през тясната уличка, която разделяше апартамента им. На самата улица двама старци спряха и се поздравиха с прегръдка и целувка. В някакъв тъмен вход дебело бебенце седеше в скута на майка си и посрещаше с тържествено и леко презрително изражение гугуканията и гъделичканията на минувачите, подобно на монарх, наблюдаващ своите поданиците от висотата на трона си. Отнякъде се носеше уханието на домати, врящи с магданоз и чесън, което се примесваше с прашната миризма на нагорещения калдъръм. Майката на бебенцето се усмихна срамежливо на Джеймс, а той докосна козирката на фуражката си в отговор.

Да, помисли си в този момент, Витория Фортезе наистина беше голяма късметлийка с такива съседи. Както и всички останали, които живееха в този невероятен град.

Джеймс все по-често си намираше оправдание, за да се навърта из кухнята.

— Нямаш ли си война за водене, че все висиш тук? — попита го веднъж Ливия.

— Не си падам по битките — обясни той. — Липсва ми мъжество за подобни неща.

— Аз пък мисля, че си доста мъжествен.

— Наистина ли? — Джеймс се почувства абсурдно щастлив, като чу тези й думи.