Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

Не бива да я целуваш, каза си той. Разбира се, че не биваше.

Някакъв твърд предмет го убиваше в горния джоб на униформената риза и той го извади. Беше малкото парченце от костта на светец, което свещеникът е катедралата му беше дал. Напълно бе забравил, че го е прибрал там.

— Какво е това? — попита тя.

— Просто някакъв талисман, който един мъж ми даде. — Той го прибра обратно. — Ливия?

— Да?

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Току-що го направи, капитан Гут, така че по-добре ми задай втори.

— Ако сега загинеш, ще съжаляваш ли за нещо?

Тя се замисли.

— Не — отсече след малко. — А ти?

Имаше толкова много неща, нито едно от което не можеше да произнесе на глас. Въпреки това беше опиянен от присъствието й. Веднъж, докато още беше в училище, си организираха състезание кой ще скочи от най-високия клон на едно дърво в близката река. Бяха се предизвиквали един друг да се качват все по-високо и по високо, а след това — още по-високо. Все още си спомняше емоциите си от онзи ден. Тогава се бе чувствал наистина жив, едновременно смъртно уплашен и превъзбуден. Сега изпитваше същото.

— Е, със сигурност няма да съжалявам за това — каза той накрая. — Това бяха най-прекрасните десет минути от най-прекрасния следобед, откакто тази проклета война е започнала. Въпреки това ужасно ще съжалявам, ако не се възползвам от възможността да те целуна.

Той се приведе към нея. Видя как нещо проблесна в очите й, усети как тялото й се стегна. Устните й се движеха и Джеймс осъзна, че тя може би му крещи и го проклина. Но той не можеше да чуе думите. В този миг въздухът сякаш беше изсмукан от стаята и сградата бе разтърсена от чудовищна експлозия. Целувката беше прекъсната миг преди устните им да се докоснат, когато той непохватно залитна към Ливия. Усети остра болка в главата си, беше я ударил в близката стена. Ушите му пищяха. Реши, че може би е получил мозъчно сътресение. От тавана над тях се сипеше мазилка. Чуваше приглушено, сякаш от много далеч как десетки керемиди от покрива падаха и се разбиваха върху плочите на вътрешния двор.

Експлозията беше разрушила едната стена на американската щабквартира. Джеймс незабавно предложи на съюзниците да работят на неговия етаж, докато нещата бъдат оправени. Беше най-малкото, което можеше да направи, пък и труд, но можеше да заяви, че няма достатъчно място.

Подобно на колония от мравки, местеща се в нов мравуняк, хората от Контраразузнавателния център започнаха да прииждат, помъкнали организирано кашони с документи и оборудване, а по-късно бюра, шкафове и безкрайни на вид телефонни кабели и да ги струпват в различни стаи на втория етаж.

Имаше и друг проблем — офицерският стол на американците временно беше неизползваем, защото няколко от носещите гради на тавана бяха паднали и мястото се нуждаеше от сериозен ремонт.

— Ще бъде само за няколко дни — обеща Ерик на Джеймс. — А ако вашата очарователна готвачка може да ни приготвя по нещичко…

— Прекалено сте много — натърти Джеймс. — Не може ли да си ядете консервираните провизии?

Гласът на Ливия се чу зад тях:

— Проблем ли има?

Джеймс се обърна:

— Тези хора питаха дали могат да ядат с нас. Казах им, че са прекалено много.

Не смееше да я погледне в очите. След като нещата се бяха успокоили, той бе побързал да се измъкне с оправданието, че трябва да огледа щетите, за да не види тя колко е засрамен.

— Чак пък много. Някъде към трийсетина души, нали така. Готвила съм за толкова всеки ден в остерията.

— Както искаш — промърмори той. — Дали обаче ще имаме достатъчно храна?

— Сигурна съм, че ще се оправя някак. Освен това можем да ядем във вътрешния двор. Там има повече място.

— Най-малкото ще ти трябва помощ със сервирането.

— Ще си намеря хора. Това не е проблем.

Анджело със сигурност щеше да знае откъде да намери няколко временни сервитьорки.

Ерик се поклони:

— La quinta forze armata e multo grata, signora. Пета армия ви е изключително благодарна.

Джеймс забеляза, че италианският му се е подобрил значително.

За своя изненада Ливия установи, че се чувства добре на това място. Тя можеше и да не харесва Съюзниците по принцип, но конкретно хората тук й бяха симпатични. Рабира се, бяха прекалено лишени от емоционалност и страстно отдадени на работата си, но след като цял живот се беше правила, че не чува какво си говорят за нея мъжете, когато ги подминаваше на улицата, а всеки поотраснал индивид с панталони се възползваше дори от най-дребния повод, за да я опипа, й беше доста приятно да се отпусне в компанията на тези срамежливи, тихи и добре възпитани чужденци.