Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

А най-хубавото от всичко беше, че отново готвеше. Досега не беше осъзнавала колко важно е това за нея. Цели четири години бе водила всекидневна борба само и само да сложи на масата нещо, което поне бегло напомня за храна. Но сега, благодарение на Анджело и връзките му на черния пазар, отново готвеше с истински продукти, при това в количества, за каквито по-рано само беше мечтала. Цяла, прясно уловена риба тон, пълна кошница с домати от Сан Марцано, щайга с аншоа, огромни връзки с магданоз… Дузини прясно изровени и жълти като жълтъци картофи, по които все още имаше пръст от вулканичните земи на Кампания… Пита пармезан, голяма като гума от камион… Чувал дини с кървавочервена сърцевина. Шепа мента, чиито листа бяха толкова тъмнозелени, че изглеждаха направо черни… През целия следобед и последвалата го вечер Ливия кълца и пече, а щом падна мрак, организира такъв пир, че дори и тя се почувства горда от постигнатото.

За повечето американци въздушното нападение беше първата бомбардировка, която бяха преживели. През цялата нощ разговорите им бяха по-весели и шумни от обичайното и се изпи наистина много вино. Самата обстановка също допринасяше за доброто настроение. Съюзниците ядяха на маси, извадени във все още непочистения от счупените керемиди вътрешен двор, под звездите и клоните на цъфналите лимонови дръвчета. Нямаше свещи, но някой беше открил няколко газени лампи, а освен това използваха изпотрошените греди, за да си запалят огън. Анджело беше осигурил на Ливия не само достатъчно храна, но и достатъчно вино, което освен всичко останало сервираха шест от най-красивите момичета, които собственикът на „При Тереса“ бе успял да открие за толкова кратко време.

— Сигурен съм, че видях Силвана Сетимо — каза Джеймс на Ерик, докато наблюдаваше как към масата се приближава поредната пълна с вино кана.

— Коя е тя?

— Едно от момичетата, което трябваше да разпитам. Преструваше се, че е девица. — Завъртя глава, за да проследи с поглед поредната изумителна италианска красавица, която остави близо до тях купа с паста. — А това със сигурност е Алджиса Фиоре. Последния път, когато я видях, беше чисто гола.

— Не мога да отрека, че животът ти е доста интересен, Джеймс.

— Ама всички тези момичета са проститутки!

— Знаеш ли, мисля, че тази информация трябва да си остане между нас — предупреди го Ерик. — Иначе ще настане страхотен хаос.

Храната, разбира се, беше невероятна. Ливия направо бе надминала себе си. В спонтанен пристъп на егоизъм Джеймс установи, че искрено се надява американците да не осъзнават колко вкусно е всичко, защото изобщо нямаше желание да споделя кулинарните й умения с други и занапред. Само дето одобрителните коментари на хората край него показваха по доста категоричен начин, че вече ще бъде невъзможно да запази таланта й в тайна.

След като храната беше опустошена, съвсем закономерно дойде ред на танците. Ерик извади кларинета си, някои от другите войници също си намериха инструменти и дворът бе огласен от импровизирани джазови изпълнения. Скоро американците се заеха ентусиазирано да показват на сервитьорките някакви специфични танцови стъпки.

Джеймс се възползва от шумотевицата и отиде при Ливия.

— Госпожо Пертини — каза той делово, — бих искал да се извиня за поведението си по-рано днес.

— Какво имаш предвид?

— Говоря за онова, което ти казах по време на бомбардировката.

— И какво точно си ми казал? — попита тя с любопитство.

Той се поколеба:

— Не си ме чула?

— Чувах как бомбите падат и ти крещях да залегнеш. Не съм чула какво си ми казал.

— Казах… — той се поколеба. — Говорих глупости. Трябва да съм бил доста стреснат от бомбардировката. Както и да е, извинявай.

— Всичко е наред — каза тя и го погледна странно. После един от американците се приближи, за да я покани на танц, и я отведе.

Пет минути по-късно тя се върна, останала без дъх и зачервена от удоволствие както благодарение на бурния танц, така и заради многобройните комплименти, които бе получила за приготвените от нея ястия. Обзета от спонтанен импулс, тя пристъпи към Джеймс:

— Капитан Гют, няма ли да танцуваш с мен?

— Много добре — съгласи се той. — Но ще те поканя на наистина благопристоен танц, не на това джазово кълчотене.

— Сигурна съм, че всичко, което правиш, е благопристойно — въздъхна тя.

— Говорех — каза той, докато се изправяше, за да я поведе към дансинга — за фокстрота, краля на танците.