Антъни Капела - Изкушение с дъх на лимони

— Най-вероятно е така — съгласи се Джеймс.

Въпреки това същия следобед си намери оправдание да се отбие до кухнята и да надникне над рамото на Ливия, за да види какво приготвя за вечеря.

— Какво е това? — попита нехайно.

— Pomodori ripieni con formaggio caprino ed erba cipollina — отвърна тя делово. — Домати, пълнени с козе сирене и лук.

Пренебрегвайки факта, че устата му се бе напълнила със слюнки, той изплю камъчето:

— Продуктите са със същите цветове като знамето ви.

Ливия реагира така, сякаш забелязваше тази подробност за първи път:

— Така е наистина. Колко странно!

— Същото се отнасяше и за едно от ястията на обяд. Всъщност във всичко, което ни сервирате, се срещат именно тези три цвята.

Ливия, която не беше очаквала работодателят й да забележи този малък предизвикателен жест от нейна страна, реши да прибегне към старото правило, според което нападението беше най-добрата защита:

— Е, не е като да имам особен избор на продукти по пазарите, благодарение на нелепите ви мерки. Малкото неща, които могат да се купят, пък са на безбожни цени. Единствените хора, които в момента се хранят нормално, са чуждите войници. И техните курви, разбира се. Превърнахте Неапол в град на просяци, крадци и проститутки и искам да науча какво смятате да направите по въпроса.

Джеймс примигна.

— Правим всичко възможно, за да подобрим положението на цивилното население.

— Значи не си вършите работата особено добре.

За нейна изненада той кимна и промълви безпомощно:

— Знам. Не оправдаваме очакванията на хората. Но задачата ни е непосилна, а ние сме прекалено малко.

Тя изсумтя и се извърна. Капитан Гулд в крайна сметка май не беше чак толкова лош човек, но от друга страна, нямаше причина да споделя това си прозрение с него.

Джина Тесали беше бременна. Част от подутия й маслиненоматов корем се подаваше между полата и тясната бяла блузка, която носеше. Тя постави ръце върху него, сякаш за да предпази детето в утробата си, и се усмихна на Джеймс.

— Детето е от ефрейтор Тайлър, няма никакви съмнения за това — обясни му тя. — Никога не съм имала друго гадже.

Джеймс се почеса по главата. Беше наистина трудно да отхвърли кандидатурата на Джина. Преди войната беше учила в университет. Понастоящем живееше със семейството си или поне с жените от него, защото баща й и четиримата й братя бяха призовани на задължителна военна служба от немците. Те бяха добри хора от средната класа, борещи се да преживеят някак в тези тежки времена, точно като всички останали.

Ако Джеймс откажеше да даде на Джина разрешението да се омъжи, детето на един британец щеше да се окаже незаконно родено. Но ако я одобреше само заради бременността й, му беше пределно ясно какво ще се случи — щом момичетата в Неапол осъзнаеха, че най-добрият начин да подсигурят брака си е да забременеят, контролът над раждаемостта щеше да отиде по дяволите. Разпространението на сифилиса и гонореята, което и в момента имаше епидемични пропорции, щеше да се увеличи за броени дни, да не говорим, че на бял свят щяха да се появят десетки, а може би дори и стотици бебета, родени единствено за да осигурят на майките си билет за корабите, отплаващи към Великобритания.

Беше изправен пред много сложен проблем, а точните му и конкретни заповеди не можеха да му дадат точно и конкретно решение за него. Разкъсван между принципно добронамерената и без съмнение разумна политика на ПСС и щастието на три човешки същества, той просто се предаде.

Каза на Джина, че трябва да проучи още някои неща, преди да напише доклада си. Което всъщност беше лъжа — щеше просто да остави документите й настрана с надеждата, че този казус някак ще се разреши от само себе си.

— Разбира се — промърмори Джина, която усилено се опитваше да прикрие разочарованието в гласа си. — Бебето ни няма да се роди преди лятото. Имаме достатъчно време.

За Джеймс часът преди обяда се бе превърнал в любимо време от деня. До този час той беше свършил достатъчно работа, за да се чувства удовлетворен, но не и толкова, че да се умори. Тръпнеше в очакване на поредната чудесна гозба, която щеше да бъде последвана от ободряваща дрямка. Най-хубавото от всичко обаче бе шумът, който Ливия вдигаше в кухнята, докато готвеше.

Нейните кулинарни дейности, подобно на оперно представление, се състояха от пет отделни действия. Първа беше прелюдията, когато тя се връщаше от пазара и започваше да описва продуктите на всеки, който можеше да я чуе, а това — предвид факта, че гласът й не беше от най-тихите — включваше общо взето целия наличен персонал на етажа. Спираше се подробно на качествата и недостатъците на стоката, на това колко дълго се е редила по опашки, как крадливият нещастник от съответната сергия се е опитал да я излъже с цената, и не на последно място — как тези боклуци изобщо не могат да се мерят с продуктите, които са продавали в родното й село преди войната. После идваше времето за подготовка на пастата. Ливия се концентрираше върху работата си и този процес включваше по-малко говорене, което обаче не му пречеше да бъде още по-шумен. Тя приготвяше пастата по традиционния начин, добавяйки яйца към брашното, докато се получеше твърда тестена топка, която трябваше да бъде мачкана и бъхтена с ръце поне десетина минути. Крехкото телосложение на момичето не предполагаше, че е родено за подобен изтощителен тормоз над тестото, но подобно на кльощав тенис играч, който компенсира липсата си на сила с много сумтене, Ливия издаваше богат набор от изразителни звуци, докато блъскаше с юмруци по белезникавата пихтиеста маса, така че на всички ставаше ясно колко много усилия изисква тази дейност. Следващият етап обикновено включваше кратко интермецо, разговор с Карло или Енрико за това какво ще има за обяд, какво е времето днес или за последните клюки, които бе чула на пазара. Колкото и нехайни да бяха тези разговори, те винаги звучаха на Джеймс като разгорещени спорове, благодарение на гръмогласието на участниците. След кратката почивка наставаше време за приготвянето на месото и рязането на зеленчуците — забележително по-тихо занимание, озвучавано основно от честите удари на стоманено острие в мрамор. Водата съскаше в тиганите, чуваше се тракане на похлупаци, а от кухнята започваха да се носят апетитни аромати, обикновено доминирани от специфичната миризма на варени домати, прясно набран босилек и сушен риган. Най-накрая Ливия подаваше глава в офиса и го информираше, че е време да приключва с работата. За броени минути, сякаш в резултат на могъща магия, документите изчезваха от масата и тя се покриваше със самуни хляб, вази с цветя, стъкленици със зехтин и оцет и кани с вино. Хората се събираха, хлябът биваше разчупен, а съвсем скоро тихите разговори се заменяха от доволното мълчание на добре похапнали индивиди.